— Агент съм на детективското бюро „Континентъл“, от клона в Сан Франциско — започнах аз. — Преди няколко дни получихме чек и писмо от вашия син, с което отправяше молба да му бъде изпратен тук някой детектив. Аз съм този човек. Снощи ми каза да ида у тях. Отидох, но той не се появи. Когато слязох в центъра на града, разбрах, че е убит.
Илайхю Уилсън се взря недоверчиво в мен и запита:
— Е, и какво от това?
— Докато чаках, по телефона се обадиха на вашата снаха. Тя излезе, върна се с петно на обувката, което приличаше на кръв, и ми каза, че съпругът й няма да се прибере тази нощ. Той е бил застрелян в десет и четиридесет. Тя излезе в десет и двадесет и се върна в единадесет и пет.
Старецът седна изправен в леглото и обсипа младата мисис Уилсън с порой от звучни епитети. Когато запасът му от подобни слова свърши, все още имаше дъх да изкрещи:
— Тя в затвора ли е?
Отвърнах му, че не мисля да е там.
Това не му се хареса и даже го озлоби. Избълва още ругатни, които не ми се нравеха, и приключи с: „Ти, по дяволите, какво чакаш?“
Беше твърде стар и болен, за да му зашлевя един. Засмях се и рекох:
— Доказателства.
— Какви доказателства? Какво искаш? Ти си…
— Не бъдете глупак — прекъснах ругатните му аз.
— Защо й е да го убива?
— Защото е френска пачавра! Защото тя… Изплашеното лице на секретаря се появи на вратата.
— Марш навън! — изрева старецът и лицето изчезна.
— Ревнива ли беше? — запитах аз, преди той да продължи с виковете си. — И ако не крещите, навярно ще съумея въпреки всичко да ви чуя. Глухотата ми значително намаля, откакто ям мая.
Той постави юмруци на двете възвишения, образувани от бедрата му под завивката, и издаде квадратната си челюст към мен:
— Колкото и да съм стар, колкото и да съм болен — заяви решително той, — имам твърдото намерение да стана и да те изритам.
Без да обръщам внимание на казаното, повторих:
— Тя ревнива ли беше?
— Беше — отвърна той, без да вика вече, — беше и деспотична, и разглезена, и подозрителна, и ненаситна, и зла, й безскрупулна, и лукава, и себелюбива, и проклета… в общи линии — страшно зла.
— Имаше ли причини за нейната ревност?
— Надявам се — горчиво отвърна той. — Противно ми е да мисля, че мой син й е бил верен. Въпреки че е много вероятно. От него можеше да се очаква подобно нещо.
— Но не ви е известна някаква причина за убийството?
— Не ми е известна? — Той отново зарева гръмогласно. — Та нали точно сега ти разправях, че…
— Да, но всичко това не означава нищо. Това са детинщини.
Старецът отметна завивките и понечи да стане, но размисли, вдигна зачервеното си лице и изрева:
— Станли!
Вратата се отвори и секретарят безшумно се плъзна в стаята.
— Изхвърли това копеле! — заповяда господарят му, като размахваше юмрук към мен.
Секретарят ме погледна. Аз поклатих глава и предложих:
— По-добре потърси помощ.
Той се намръщи. Бяхме горе-долу на една възраст. Той бе мършав, почти с една глава по-висок от мен и с двадесет и пет килограма по-лек. Част от моите деветдесет килограма бяха тлъстини, но не съвсем всичките. Човекът се засуети, усмихна се извинително и излезе.
— Това, което исках да кажа — обърнах се отново съм стареца, — е, че тази сутрин възнамерявах да разговарям със съпругата на вашия син. Но видях Макс Талер да влиза в къщата и отсрочих посещението си.
Илайхю Уилсън внимателно притегли завивките отново върху краката си, отпусна глава на възглавницата, присви очи към тавана и отбеляза:
— Хм, значи така стоят нещата а?
— Това говори ли ви нещо?
— Тя го е убила — уверено заяви той. — Това ми говори.
В коридора се чу шум от стъпки — по-тежки от тези на секретаря. Когато стъпките приближиха вратата, започнах следното изречение: „Вие сте използували вашия син, за да…“
— Махайте се! — изрева старецът към онези зад вратата. — И не отваряйте. — Той ме изгледа кръвнишки и запита: — За какво съм използувал сина си?
— Да забие ножа на Талер, Ярд и Финландеца.
— Ти си лъжец.
— Не аз съм измислил тази история. Знае я цял Пърсънвил.
— Това е лъжа. Дадох му вестниците. Той се разпореждаше с тях, както си ще.
— Ще трябва да го обясните на съмишлениците си. Те ще ви повярват.
— По дяволите, какво ще повярват! Каквото ти казвам, това е.
— Кое? Синът ви няма да възкръсне само защото е бил убит по погрешка,… ако е било грешка.
— Онази жена го уби.
— Може би.
— Върви по дяволите с твоите „можебита“! Тя го е направила.
— Може би. А трябва да разгледаме случилото се и от друг ъгъл — политическия. Вие можете да ми кажете…