— Сега пък за какво донесе шилото за лед?
— За да ти покажа в каква насока се движат мислите ми. Преди няколко дена, ако изобщо се замислях за него, щях да го възприема като удобен инструмент за откъртване на парченца лед. — Прекарах пръст до върха на петнадесетсантиметровото острие. — Не е лошо като средство да закарфичиш някого към дрехите му. Ето така се движат мислите ми, честна дума. Не мога да погледна запалка, без да си представя как я пълня с нитроглицерин за някой, дето не ми допада. В канавката пред твоята къща лежи едно парче медна жица — тънко, меко и достатъчно дълго, за да го увиеш около нечий врат и да стегнеш краищата. С голяма мъка се удържах да не го пъхна в джоба си, просто за всеки случай…
— Ти си луд.
— Знам. Нали това ти обяснявам. Ставам кръвожаден.
— Е, това не ми харесва. Върни това нещо обратно в кухнята, седни и бъди разумен.
Подчиних се на две трети от заповедта.
— Твоята беда е — смъмри ме тя, — че нервите ти са изхабени. Много вълнения преживя през последните няколко дни. Продължавай в същия дух и със сигурност ще откачиш.
Протегнах напред ръката си с разперени пръсти. Общо взето, не трепереше. Тя ме погледна и отбеляза:
— Това не означава нищо. Вътре в тебе е. Защо не се измъкнеш, да си починеш за няколко дена? Задвижил си работите и те сами ще се развиват. Хайде да отскочим до Солт Лейк. Добре ще ти подействува.
— Не мога, сестричке. Някой трябва да остане да брои труповете. Освен това цялата програма зависи от настоящата комбинация от хора и събития. Нашето заминаване извън града ще промени всичко и тогава цялата процедура май ще трябва да се повтори отначало.
— Няма нужда да се разгласява, че си изчезнал, а пък аз нямам нищо общо с тази работа.
— Откога?
Тя се наведе напред, присви очи и запита:
— А сега какво целиш?
— Нищо. Просто се чудех как така внезапно се превърна в страничен наблюдател. Забрави ли, че Доналд Уилсън беше убит, защото ти започна цялата история? Забрави ли, че информацията, дето ми даде за Шепота, помогна работата да не бъде прекратена още по средата?
— По-добре от мен знаеш, че аз нямам никаква вина — отвърна тя, изпълнена с негодувание. — Освен това всичко вече е минало. Нарочно повдигаш този въпрос, защото си в отвратително настроение и имаш желание да спориш.
— Не беше минало, когато примираше, че Шепота ще те убие.
— Ще престанеш ли да говориш за убийства!
— Веднъж младият Олбъри ми каза, че Бил Куинт те бил заплашвал да те убие.
— Спри!
— Изглежда, имаш дарбата да разпалваш кръвожадни помисли у твоите гаджета. Олбъри чака да го съдят за убийството на Уилсън. Шепота те кара да трепериш по ъглите. Дори и аз не избягнах твоето внимание. Погледни в какво се превърнах. А винаги съм имал тайното подозрение, че един ден Дан Ролф ще посегне на теб.
— Дан! Ти си луд. Та аз…
— Да, той е охтичав и съвсем закъсал, а ти го прибра. Даде му подслон и толкова опиат, колкото си иска. Използуваш го като момче за всичко; пляскаш го пред мен, пляскаш го и пред други хора. Той е влюбен в теб. Някоя сутрин ще се събудиш и ще откриеш, че вратлето ти е накълцано.
Тя потрепера, стана и се засмя:
— Щастлива съм, че поне единият от нас знае за какво става въпрос, ако ти самият наистина знаеш — рече тя, докато отнасяше празните чаши.
Запалих цигара, като се питах защо се чувствувам така. Питах се дали не откачам, дали наистина няма нещо в предчувствията или просто нервите ми са се износили съвсем.
— Най-доброто, което можеш да направиш, ако не заминеш — посъветва ме момичето, връщайки се с пълни чаши, — е да се насвяткаш и да забравиш всичко. Сипах ти двойна доза джин. Имаш нужда.
— Не аз имам нужда — рекох, като се чудех защо ли го правя, но някак си ми беше приятно, — а ти. Всеки път, когато спомена думата убийство, ти се нахвърляш върху мен. Ти си жена. Мислиш си, че ако не се споменава за убийство, никой от мъжете в града, които изпитват подобно желание — а те са бог знае колко, няма да го извърши. Глупаво е. Нищо от това, което казваме или премълчаваме, не е в състояние да накара Шепота например…
— Моля те, моля те, престани! Аз съм глупава. Страхувам се от думите. Страхувам се от него. Аз… О, защо не го премахна, когато те помолих?
— Съжалявам — отвърнах аз и бях искрен.
— Мислиш ли, че той?…
— Не знам — признах аз — и предполагам, че си права. Безсмислено е да говорим за това. Остава ни да пием, макар че този джин не изглежда да е много силен.
— Работата не е в джина. Искаш ли нещо, което да те разтърси хубавичко?