— Тази вечер бих пил и нитроглицерин.
— Горе-долу това ще получиш — обеща ми тя.
В кухнята издрънчаха бутилки, след което тя донесе чаша, пълна с напитка, подобна на тази, която пиехме. Помирисах я и казах:
— От опиата на Дан, а? Той все още ли е в болницата?
— Да. Мисля, че има пукнат череп. Ето ти сила, мистър, ако това търсиш.
Излях „опиянения“ джин в гърлото си. Скоро се почувствувах по-спокоен. Времето отлиташе, докато пиехме и разговаряхме в един розов весел свят, изпълнен с приятелство и мир.
Дайна остана на джин. Известно време и аз се придържах към него, а после минах на коктейл от джин и лауданум.
След това се опитах да играя една игра — стараех се да държа очите си отворени, макар че нищо не виждах. Когато номерът не можеше повече да я заблуди, аз се предадох.
Последното нещо, което си спомням, беше как тя ми помагаше да се настаня на кушетката в дневната.
СЕДЕМНАДЕСЕТОТО УБИЙСТВО
Сънувах, че седя на една пейка в Балтимор и гледам скачащия фонтан в Харлем Парк, а до мен седи жена, забулена с воал. Тук бяхме дошли двамата и тя бе някой, когото добре познавах. Но внезапно бях забравил коя е тя. От дългия черен воал не можех да видя лицето й. Помислих си, че ако я заговоря, ще я позная по гласа. Само че бях много смутен и дълго време не намирах какво да кажа. Най-накрая я попитах дали познава един човек на име Каръл Т. Харис.
Тя ми отговори, но ревът и свистенето на скачащия фонтан заглушаваха гласа й и не чух нищо. По Едмъндсън Авеню преминаха пожарни коли. Тя ме изостави и се втурна след тях. Бягаше и крещеше! „Пожар! Пожар!“ Тогава разпознах гласа й и вече знаех коя е тя, знаех, че е скъп за мен човек. Впуснах се след нея, но беше късно. Тя и пожарникарите бяха изчезнали.
Вървях по улиците и я търсех — изминах половината улици на Щатите — Гей Стрийт, Ройъл Маунт Авеню в Болтимор, Коулфакс Авеню в Денвър, Етна Роуд, и Сейнт Клеър Авеню в Кливланд, Маккини Авеню в Далас, Лемартин, Корнел и Ейвъри Стрийт в Бостън; булевард „Бери“ в Луивил, Лексингтън Авеню в Ню Йорк, докато стигнах до Виктория Стрийт в Джаксънвил, където отново чух гласа й, но все още не можех да я видя.
Изминах още улици, следвайки гласа й. Тя викаше някакво име. Не беше моето, а непознато за мен, но колкото и бързо да вървях, която и посока да избирах, все не можех да се приближа до гласа й. Разстоянието си оставаше неизменно и когато минавах покрай сградата на кметството в Ел Пасо, както и в детройтския Гранд Съркъс Парк. И ето че гласът изчезна.
Уморен и обезсърчен влязох във фоайето на хотела, построен срещу гарата в Роки Маунт, Северна Каролина, за да си отдъхна. Междувременно пристигна влак. Тя слезе от него, дойде при мен във фоайето и започна да ме целува. Беше много неловко, защото хората около нас ни гледаха и се смееха.
Този сън свърши тук.
Сънувах вече, че съм в непознат град и търся човек, когото ненавиждам. Държах в джоба си отворен нож и възнамерявах, щом го открия, да го убия. Беше неделя сутрин. Църковните камбани биеха, а по улиците имаше тълпи от хора, които отиваха или се връщаха от черква. Вървях почти толкова дълго, колкото и в първия си сън, но все в този непознат град.
Изведнъж човекът, когото преследвах, ми извика и аз го видях. Беше дребен мургав мъж с огромно сомбреро на главата. Стоеше на стъпалата на висока сграда от другата страна на широк пазарен площад и ми се присмиваше. Пространството между нас бе претъпкано с хора, наблъскани един до друг.
Като държах отворения нож в джоба си, аз се втурнах към дребния мургав мъж, бягайки по главите и раменете на хората от площада. Главите и раменете не бяха на еднаква височина и дори не и на еднакво разстояние. Подхлъзвах се и се препъвах върху тях.
А той стоеше на стъпалата и се смееше, докато почти го достигнах. Сетне се втурна във високата сграда. Преследвах го цели мили по спираловидна стълба и през цялото време бях на малко повече от една ръка разстояние зад него. Стигнахме до покрива. Той се затича право към ръба му и скочи точно когато го докоснах с едната си ръка.
Рамото му се изплъзна от пръстите ми. Ръката ми бутна сомбрерото му и обхвана главата му. Беше твърда, гладка, кръгла глава — не по-голяма от едро яйце. Пръстите ми я обхванаха цялата. Като стисках главата му с едната си ръка, аз се опитах да извадя ножа от джоба си с другата и тогава осъзнах, че и двамата сме преминали ръба на покрива. Падахме шеметно към милионите обърнати нагоре лица; летяхме цели мили надолу.
Отворих очи от слабата светлина на утринното слънце, която прозираше през дръпнатите щори.
Лежах, проснат по лице на пода в дневната; главата ми почиваше върху лявата ми ръка. Дясната бе изпъната право напред и държеше кръглата синьо-бяла дръжка на шилото за лед. Острото като игла петнадесетсантиметрово острие бе заровено дълбоко в лявата гръд на Дайна Бранд.