— Те трябва да са съвсем шантави, та да хвърлят пари за такава пиянска щуротия.
— Не знам — отвърна той високомерно, но не ми се види чак толкоз шантаво. — Сетне смирено продължи. — Шефе, дай ми възможност… Сега ще ти бутна една петдесетачка, а ония от Макгро ще делим по равно. Само си дръж ченето затворено, докато направя удара.
— Никой друг ли не знае къде е Шепота?
— Никой — освен Дан, а той е мъртъв.
— Къде са?
— В склада на стария Редмън на Портър Стрийт. Отзад, на горния етаж, Шепота имаше стая, заредена с креват, печка и кльопачка. Дай ми шанс. Петдесет долара сега и половината от останалото.
Пуснах ръцете му и казах:
— Не ти искам парите, омитай се. Ще си трая няколко часа. Толкова трябва да ти стигнат.
— Благодаря, шефе. Благодаря, благодаря — и бързо изчезна.
Сложих си палтото и шапката, излязох и намерих Грийн Стрийт. Сградата с въпросния апартамент бе дървена, много след първа младост, ако изобщо е преживяла подобна възраст. „Заведението“ на мистър Чарлс Проктър Доун бе на втория етаж. Асансьор нямаше. Изкачих се по изтрити разнебитени дървени стъпала.
Адвокатът заемаше две стаи — и двете мръсни, зловонни и лошо осветени. Изчаках в предното помещение, докато един писар, чийто вид много прилягаше на обстановката, съобщи на адвоката за мен. Половин минута по-късно писарят отвори вратата и ме покани да вляза.
Мистър Чарлс Проктър Доун бе нисък дебел мъж над петдесетте. Имаше много светли, изпитателни, триъгълни очи, къс месест нос и още по-месеста уста, чиято алчност бе отчасти скрита между занемарени мустаци и дрипава сива вандайковска брадичка. Дрехите му бяха тъмни и изглеждаха нечисти, без в действителност да са мръсни.
Не стана от бюрото си и през цялото време на моето посещение държеше дясната си ръка на ръба на отвореното около петнадесет сантиметра чекмедже.
— О, уважаеми сър — започна той, — аз съм изключително поласкан, че сте взели разумното решение и сте оценили ценността на моя съвет.
Гласът му бе даже по-патетичен, отколкото по телефона.
Не отвърнах нищо.
Помръдна бакембардите си в знак на одобрение, сякаш мълчанието бе нова проява на разумната ми преценка, и продължи:
— Справедливостта изисква да заявя, че ще бъде неизменна проява на здрав разум от ваша страна, ако следвате моите предписания при всички възможни обстоятелства. Това ви го заявявам, уважаеми сър, без лицемерна скромност, оценявайки с подобаваща смиреност и с дълбоко съзнание за истинските и трайни ценности моите отговорности, както и моите прерогативи като един — но защо трябва да се принизявам и да скривам факта, че има хора, които се чувствуват в правото си да заменят безличното „един“ с „единствения“? — признат и приет водач на адвокатите в този процъфтяващ щат?
Знаеше много изречения от този род и нямаше нищо против да ми ги пробута. Най-накрая стигна до същината:
— И така, това поведение, което при един по-дребен, практикуващ юрист би изглеждало нередно, става, в случай че този, който го следва, е такава неоспорима знаменитост в професионалната си среда — а бих могъл да добавя, не само в непосредствената си среда, — става един трамплин, който го издига над страха от порицание, превръща се просто в онази по-възвишена етика, която презира дребнавите обществени условности, когато бива изправена пред възможността да служи на човечеството чрез един от неговите индивидуални представители. Следователно, уважаеми сър, аз не се поколебах пренебрежително да отхвърля всички тривиални съображения, имащи общоизвестен прецедент, за да ви призова и открито и искрено да ви заявя, уважаеми сър, че вашите интереси ще бъдат най-добре защитени чрез и посредством мен като ваш правен съветник.
— Колко ще струва? — запитах аз.
— Това — отвърна той надменно — е от второстепенна важност. Но все пак е детайл, имащ своето място в нашите взаимоотношения, на който не трябва да се гледа със снизходителност и пренебрежение. Да кажем за сега хиляда долара, а по-късно без съмнение…
Той разроши бакенбардите си и не довърши изречението.
Казах му, че аз, разбира се, не нося толкова пари в себе си.
— Естествено, уважаеми сър. Естествено. Но това във всеки случай не е от особена важност. Съвсем не е. По всяко време, когато ви е удобно. По всяко време до десет часа утре заранта.
— Утре в десет — съгласих се аз. — А сега бих искал да узная защо предполагате, че ще се нуждая от правен съветник.
Придоби възмутена физиономия.
— Уважаеми сър, това не е въпрос, с който да се шегувате, уверявам ви.