— Не — отвърнах аз.
— В какъв смисъл не?
— Ако неговата банда не го знае къде е — предложих аз, — нека им кажем. Те го измъкнаха от пандиза, когато Нунан го прибра. Мислиш ли, че ще опитат отново, ако разберат, че Макгро го е пипнал тихомълком?
— Продължавай да говориш — окуражи ме Рино.
— В случай че приятелите му се опитат пак да нападнат пандиза, като мислят, че той е вътре, ще отворят доста работа и на полицаите, и на хората на Пийт. А в това време ти ще си опиташ късмета в Уискитаун.
— Може би — бавно промълви той. — Може би точно това ще направят.
— Трябва да стане — насърчих го аз и се изправих. — Ще се видим…
— Стой тук. Докато има заповед за арестуването ти, тук си на сигурно място. А и за „забавата“ ще ни трябва човек като теб.
Това не ми се понрави особено; но бях достатъчно умен да не го покажа. Седнах отново.
Рино се зае да разпространява слуха. Телефонът загря. Вратата на кухнята — също; толкова хора влизаха и излизаха. Повечето влизаха. Къщата се изпълни с хора, дим, напрежение.
УИСКИТАУН
В един и половина Рино остави телефона и ми предложи: „Хайде да се повозим.“
Отиде на горния етаж. Когато се върна, носеше черно куфарче. Повечето от мъжете, вече бяха изчезнали през вратата на кухнята.
Рино ми подаде куфарчето и поръча:
— Не го подмятай много.
Беше тежко.
Ние, последните седем души, останали в къщата, излязохме през предната врага и се настанихме в обзаведена с перденца кола, която Ханк О’Мара току-що бе спрял до бордюра. Рино седна до О’Мара. Аз бях притиснат на задната седалка, а куфарчето бе притиснато между краката ми.
От първата пресечка излезе друга кола и се понесе пред нас. Трета ни последва. Скоростта бе около шестдесетте — достатъчна да ни отведе до целта и не толкова висока, за да привлече внимание върху нас.
Обезпокоиха ни, когато бяхме почти в края на пътешествието.
Действието започна на една улица с едноетажни паянтови къщи в южния край на града.
Някакъв мъж подаде глава през една врата, мушна пръст в устата си и пронизително изсвири.
Някой от колата след нас го застреля на място.
На следващия ъгъл преминахме през градушка от куршуми.
Рино се извърна, за да ни осведоми:
— Ако улучат куфарчето, всички ще литнем към луната. Отваряй го. Щом пристигнем, трябва бързо да се действува.
Вече бях отворил закопчалката, когато колата спря пред една неосветена триетажна тухлена сграда.
Мъже се струпаха върху мен, отвориха куфарчето и заизпразваха съдържанието му — бомби, направени от къси петсантиметрови тръби, наредени в трици. Куршуми откъсваха парченца от пердетата на колата. Рино се пресегна за една от бомбите, изскочи на тротоара, не обърна внимание на струйката кръв, внезапно появила се по средата на лявата му буза, и метна натъпканата тръбичка към вратата на тухлената къща.
Огненият език бе последван от оглушителен трясък. Големи отломъци се посипаха отгоре ни, докато се опитвахме да се предпазим от взрива. Сетне на червената тухлена сграда вече нямаше врата, която да спре достъпа до нея.
Един мъж се втурна напред, за махна с ръка и изпрати тръбичка, пълна с ужас, през зиналия отвор. Капаците на долните прозорци се откачиха и след тях блъвнаха пламъци и счупени стъкла.
Колата, която ни следваше, бе спряла нагоре по улицата и си разменяше изстрели с квартала. Другата кола бе завила в една странична уличка. Пистолетни изстрели откъм задната страна на сградата, в промеждутъците между експлозиите на нашия товар, ни подсказаха, че авангардът ни е взел на прицел задната врата.
О’Мара притича по средата на улицата, замахна енергично и хвърли една бомба върху покрива на тухлената къща. Тя не експлодира. О’Мара вдигна единия си крак високо във въздуха, сграбчи се за гърлото и убедително се просна по гръб.
Друг от нашата компания попадна под куршумите, идващи от една дървена къща, долепена до тухлената.
Рино изпсува вяло и нареди: „Подпали ги, Шишко.“
Шишко плю върху една бомба, изтича зад колата и замахна с ръка.
Ние се надигнахме от тротоара, като се пазехме от падащите парчета, и видяхме, че дървената къща се е разпаднала, а по останките й пълзят пламъци.
— Още бомби има ли? — попита Рино, докато ние се наслаждавахме на настъпилото затишие.
— Ето и последната — отвърна Шишко и я подаде.
Зад горните прозорци на тухлената къща танцуваха пламъци. Рино вдигна поглед, взе бомбата от Шишко и нареди:
— Махнете се. Сега ще заизлизат.
Дръпнахме се от входа.
— Рино! — изкрещя нечий глас отвътре.