Преди да отговори, Рино се плъзна в сянката на нашата кола.
— Какво има?
— Предаваме се — извика силен глас. — Ние излизаме. Не стреляйте.
— Кои сте „ние“? — запита Рино.
— Аз съм, Пийт — отвърна силният глас. — Останахме четирима.
— Ти излез пръв — нареди Рино — и си вдигни ръцете на главата. По същия начин да излизат и останалите, един по един. И през половин минута. Хайде.
След малко в отвора на взривената врата се появи Пийт Финландеца, като придържаше темето на голата си глава. В ослепителния блясък на пожара, обхванал съседната къща, можехме да видим, че лицето му е наранено, а дрехите почти разкъсани.
Като прескачаше остатъците от гибелната разруха, контрабандистът на алкохол бавно премина по стълбите и слезе на тротоара.
Рино го нарече „гаден рибар“ и стреля четири пъти в лицето и тялото му.
Пийт падна. Някой зад мене се изсмя.
Рино запрати и последната бомба през входа.
Наблъскахме се в колата. Рино седна зад волана. Моторът не работеше. Беше засегнат от куршуми.
Рино натисна клаксона, а ние наизскачахме навън.
Колата на ъгъла тръгна да ни прибере. Докато чакахме, огледах улицата, осветена от отблясъка на горящите сгради. По прозорците забелязах няколко лица, но освен нас, на улицата нямаше други хора — бяха се изпокрили. Недалеч се чу камбанката на пожарната.
Колата намали скорост, за да се качим. Вече беше пълна. Натъпкахме се като в консерва, а излишните увиснаха по вратите.
Блъснахме се в краката на убития Ханк О’Мара и се отправихме към къщи. Преминахме един квартал ако не в комфорт, то поне в безопасност. След това и двете ни липсваха.
В улицата пред нас се появи лимузина, приближи се, зави с едната си страна към нас и спря. Оттам забълва огън.
Втора кола се появи отзад и ни взе на прицел; и от нея забълва огън.
Направихме всичко възможно, но бяхме дяволски заварени, за да предложим достоен отговор. Не можеш да стреляш точно и същевременно да държиш някой в скута си, друг да виси на рамото ти, а трети да стреля на два сантиметра от ухото ти.
Другата кола, тази, която атакуваше задната страна на сградата, ни дойде на помощ. Но междувременно още две се бяха присъединили към опозицията. Очевидно бандата на Талер бе приключила с нападението си на затвора по един или друг начин и армията на Пийт, изпратена там за помощ, се бе върнала навреме, за да осуети бягството ни. Получи се много мила бъркотия.
Наведох се над един гърмящ пистолет и изревах в ухото на Рино:
— Трябва да офейкаме. Ние, дето сме в повече, нека да слезем и да водим битката от улицата.
Идеята му се стори приемлива и той нареди:
— Ей, момчета, някои от вас да изскочат и да ги поемат от улицата.
Първият, който се измъкна, бях аз. Хвърлих око на една тъмна уличка.
Шишко ме последва в моето убежище. Обърнах се към него и изръмжах:
— Няма да се трупаме един върху друг. Намери си друга дупка. Ей там, входът на онова мазе изглежда подходящ.
Той отзивчиво припна към него и на третата си крачка бе застрелян.
Огледах моята уличка, беше къса и завършваше с висока дървена ограда и врата с катинар.
Кофа за боклук ми помогна да се прехвърля през нея и да се озова в покрит с плочки двор. Страничната ограда на този двор ме отведе в друг, а оттам — в трети, където един фокстериер бясно залая по мен.
Изритах псето от пътя си, преминах през отсрещната ограда, освободих се от едно въже за простиране, пресякох още два двора, крещяха ми от някакъв прозорец, замериха ме с бутилка и накрая се озовах на калдъръмена задна улица.
Стрелбата остана зад гърба ми, но не беше достатъчно далеч. Направих всичко, което бе по силите ми, за да поправя положението. Трябва да съм извървял точно толкова улици, колкото и в съня си през нощта, когато Дайна бе убита.
Часовникът ми показваше три и половина сутринта, когато го погледнах пред прага на Илайхю Уилсън.
ШАНТАЖ
Дълго трябваше да натискам звънеца на моя клиент, преди да получа ответ.
Най-накрая ми отвори високият, загорял от слънцето шофьор. Беше по долна риза и панталони, а в юмрука си стискаше билярдна щека.
— Какво искаш? — попита той и като ме погледна още веднъж, рече: — А, ти ли си! Е, какво искаш?
— Искам да видя мистър Уилсън.
— В четири часа сутринта? Изчезвай! — и понечи да затвори вратата.
Подпрях я с крак. Той премести погледа си от крака върху лицето ми, вдигна щеката и запита:
— Искаш да ти разбия капачката на коляното ли?
— Не се шегувам — настоях аз. — Трябва да се видя със стареца. Предай му.
— Няма какво да му предавам. Точно днес следобед ми каза, че нямал желание да те види, в случай че се появиш.