— Звучи сносно — съгласи се Мики, — ама ми се струва, че не посочва кои са убийците.
— Все пак картинката се прояснява. А ние ще се постараем още малко да я проясним. Виж дали можеш да откриеш Портър Стрийт и един склад, наречен „Редмън“. Както разбрах, Ролф е убил Шепота там; отишъл при него и го наръгал с шилото, което намерил да стърчи в тялото на момичето. Ако е станало така, значи Шепота не е убил момичето. Иначе е щял да бъде нащрек и не би допуснал охтичавия да се доближи до него. Иска ми се да огледам труповете им и да проверя.
— Портър е отвъд Кинг Стрийт — рече Мики. — Най-напред да започнем от южния край. По-близо е и по-вероятно е там да има складове. А оня приятел Ролф къде го слагаш?
— Никъде. Ако е убил Шепота заради момичето, значи е извън подозрение. Освен това тя имаше синини по китките и на бузата, а той не беше достатъчно силен, за да се държи грубо с нея. Мисля, че Ролф е избягал от болницата, прекарал е бог знай къде нощта, а на сутринта, след като аз съм си отишъл, се е появил пред къщата на момичето. Отворил е със собствения си ключ, намерил е трупа, решил е, че това е работа на Шепота, измъкнал шилото и тръгнал да търси Талер.
— Така ли? — запита Мики. — А откъде ти дойде на акъла, че ти си я свършил тая работа?
— Не приказвай — отговорих заядливо, докато завивахме към Портър Стрийт. — Дай да намерим склада.
СКЛАДОВЕТЕ
Карахме по улицата и се оглеждахме за сгради, които да приличат на изоставени складове. Вече се бе развиделило и се виждаше добре.
Скоро забелязах голяма квадратна ръждивочервена постройка, разположена в средата на буренясал двор. И къщата, и дворът изглеждаха съвсем изоставени. Приличаше на това, което търсехме.
— Спри на следващия ъгъл — казах аз. — Това, изглежда, е въпросният приют. Ти пази таратайката, а аз ще разузная.
Извървях още две пресечки, за да мога да вляза от задната страна на сградата. Пресякох внимателно откритото пространство — без да се прокрадвам, но и без да вдигам излишен шум.
Предпазливо натиснах задната врата. Разбира се, че беше заключена. Отидох до един прозорец и се опитах да надникна вътре, но от мръсотията и тъмнината не успях. Помъчих се да го отворя — не помръдна.
Имах същия успех и със следващия. Заобиколих и започнах подред да проверявам прозорците от северната страна на сградата.
При първия — поражение. Вторият бавно се плъзна нагоре, и то без много шум. От вътрешната страна на рамката му, от горе до долу, бяха заковани дъски. От моето място изглеждаха здрави и плътно наредени.
Изпсувах, но с надежда си спомних, че прозорецът не вдигна много шум, когато го отворих. Покатерих се на перваза, опрях ръка на дъските и внимателно натиснах.
Поддадоха.
Натиснах по-силно. Дъските отляво се откъртиха, като разкриха върховете на ред лъскави пирони.
Отместих ги още по-навътре и надзърнах. Не видях нищо освен тъмнина. Нищо не се чуваше.
Стиснал пистолета в дясната си ръка, аз прекрачих перваза и се вмъкнах вътре. Крачка наляво ме изведе от сивата светлина, която проникваше през прозореца.
Преместих пистолета в лявата си ръка, а с дясната бутнах дъските обратно на мястото им.
Затаил дъх, близо минута останах неподвижен, но не чух нищо. Прилепих ръката с пистолета близо до тялото си и започнах да изследвам свърталището. Напредвах малко по малко, но само дето подът хлътна под краката ми. Протегнатата ми лява ръка най-сетне докосна груба стена. Изглежда, бях прекосил една празна стая.
Тръгнах покрай стената и затърсих вратата. Половин дузина дребни крачки ме отведоха до една. Долепих ухо до нея, ала не чух нищо.
Намерих бравата, натиснах я внимателно и бавно отворих вратата.
Нещо изсвистя.
Направих три неща едновременно: пуснах дръжката, отскочих и натиснах спусъка, а нещо твърдо и тежко като надгробен камък се стовари върху лявата ми ръка.
Блясъкът на изстрела не ми разкри нищо. Винаги става така, макар че не е трудно да си въобразиш противното. Без да знам какво друго да сторя, стрелях отново.
Старчески глас помоли:
— Не прави така, приятелю. Няма нужда.
— Дай светлина — наредих аз.
Някой на пода щракна клечка кибрит. Трепкаща жълтеникава светлина припламна и освети едно съсипано лице. Лицето бе старо, болнаво и безизразно — като тези, които се срещат по пейките в парковете. Старецът седеше, проснал жилестите си крака на пода. Не изглеждаше да е ранен. До него лежеше крак от маса.