— На чие име?
— Не зная, но видях да го пише.
— Къде е чековата му книжка? Носеше ли я в себе си?
— Тука е. — Тя скочи, заобиколи бюрото и се опита да отвори най-горното чекмедже. — Заключено е.
Приближих се до нея, изправих един кламер и с него, и с помощта на джобното си ножче отворих чекмеджето.
Момичето извади една тънка плоска чекова книжка на Първа национална банка. На последния отрязък беше изписано „$ 5000“. Нищо друго. Без име. Без обяснения.
— Той излезе с този чек — и го нямаше двадесет минути? — запитах аз. — А достатъчно ли е това време, за да отиде до банката и да се върне?
— Банката е на пет минути път оттук.
— А нещо друго да стана, преди да напише чека? Помисли. Някакви телеграми? Писма? Обаждания?
— Нека да видим. — Тя отново затвори очи. — Той диктуваше писма и… о, каква глупачка съм! Обадиха му се по телефона. Той каза: „Да, мога да дойда в десет, но ще е за кратко.“ После повтори: „Много добре, в десет.“ Това беше всичко с изключение на няколко „да, да“.
— О мъж ли говореше или с жена?
— Не знам.
— Помисли си. По гласа си личи. Тя се замисли и отвърна:
— Тогава е било жена.
— Кой от вас — ти или той — си тръгна пръв вечерта?
— Аз. Той… Казах ви, че баща ми е секретар на мистър Илайхю. Имаха среща с мистър Доналд рано тази вечер… нещо по финансовите въпроси на вестника. Баща ми дойде малко след пет. Мисля, че щяха да вечерят заедно.
Ето всичко, което онова момиче Луис можа да си спомни. Не знаела нищо, което би могло да обясни присъствието на Уилсън на Хърикейн Стрийт. Не знаела нищо и за госпожа Уилсън.
Претърсихме бюрото на убития, но не намерихме нищо, което да ни даде информация. Посетих и телефонистките, но нищо не узнах. Отделих един час на куриери, редактори и тям подобни, но разпитът не донесе нищо. Убитият, както каза и секретарката, е умеел да крие проблемите си.
ДАЙНА БРАНД
В Първа национална банка открих един помощник-касиер на име Олбъри — симпатичен около двадесет и пет годишен блондин.
— Аз потвърдих чека за Уилсън — каза той, след като му обясних какво желая. — Беше издаден на името на Дайна Бранд — пет хиляди долара.
— Познаваш ли я?
— О, да! Познавам я.
— Нещо против да ми кажеш какво знаеш за нея?
— Съвсем не. Ще ми бъде приятно, но вече осем минути съм закъснял за събранието с…
— Имаш ли възможност днес да вечеряш с мен и тогава да ми разкажеш?
— Чудесно — отвърна той.
— Седем часа във „Великият Запад“.
— Дадено.
— Тръгвам и те оставям да си гледаш работата, но преди това ми кажи: тя имаше ли сметка в банката?
— Да, и тази сутрин депозира чека. Полицията го прибра.
— Така ли? А къде живее тя?
— Хърикейн Стрийт 1232.
Промърморих: „Аха! Ще се видим довечера“ и излязох.
Следващата ми спирка бе кметството и по-специално — кабинетът на шефа на полицията.
Нунан — шефът — беше дебел мъж с игриви зеленикави очи, разположени върху кръглото лице на веселяк. Сякаш се зарадва, когато разбра защо съм в неговия град. Подаде ми ръката си, пура и стол.
— Е — започна той, след като се настанихме, — кажи ми кой направи оня фокус?
— Ще пазя свято тайната.
— И аз — рече той весело през облак дим. — Все пак какво предполагаш?
— Много съм зле с предположенията, особено когато нямам фактите.
— Е, няма да ми отнеме много време да ти предам наличните факти — започна той. — Вчера малко преди банката да затвори, Уилсън е потвърдил чек за пет бона на името на Дайна Бранд. Снощи близо до нейната къща той е бил убит с пистолет, калибър 32. Хората, които чули изстрелите, видели някакъв мъж и жена, надвесени над тленните останки. Рано тази сутрин въпросната Дайна Бранд е депозирала въпросния чек в споменатата банка. Е?
— Коя е тази Дайна Бранд?
Шефът изтръска пепелта в средата на бюрото, размаха пурата с дебелата си ръка и обясни:
— Прави се на светица, както казват хората; проститутка — де лукс; авантюристка — първа класа.
— Прибра ли я вече?
— Не. Ще трябва да се обмислят някои подробности. Държим я под око и изчакваме. Това, което ти казвам, е все още тайна.
— Да-а. Сега чуй какво аз ще ти кажа. — И му разказах всичко, което бях чул и видял предишната нощ, докато чаках в дома на Доналд Уилсън.
След като привърших разказа си, шефът присви месестите си устни, подсвирна тихо и възкликна: