В очите й се появиха сълзи. През тях тя изучаваше лицето ми — очевидно се опитваше да разбере как възприемам нейната версия. Нищо не казах. Тя запита:
— Това ли ви интересуваше?
— В общи линии, да — отвърна Нунан. Беше се преместил от другата й страна. — Какво каза Талер днес следобед?
— Убеждаваше ме да не казвам нищо. — Гласът й бе станал тих и приглушен. — Каза, че някой от нас, или и двамата, ще бъдем заподозрени, ако се разбере, че сме били там, защото Доналд бил убит на излизане от дома на онази жена, след като й дал пари.
— Откъде дойдоха изстрелите? — запита шефът.
— Не знам. Не видях нищо… освен… когато вдигнах очи… видях Доналд да пада.
— Талер ли стреля?
— Не — отвърна бързо тя. Сетне очите й се разшириха, устните й се разтвориха. Тя постави ръка на гърдите си. — Не зная. Тогава не помислих така, а и той каза, че не е стрелял. Не знаех къде се намираше той. Не зная защо, но и през ум не ми е минало, че може да е той.
— А сега какво мислите? — запита Нунан.
— Той… може да е бил и той.
Шефът ми намигна — атлетично намигане, в което взеха участие всичките му лицеви мускули — и се върна малко по-назад:
— Казвате, че не знаете кой ви се е обадил по телефона?
— Не пожела да си каже името.
— Не познахте ли гласа му?
— Не.
— Какъв беше гласът?
— Говореше полугласно, сякаш се страхуваше да не би да го подслушват. Трудно го разбирах.
— Шепнеше ли? — С последния звук устата на шефа остана отворена. Зеленикавите му очи проблясваха жадно сред торбичките тлъстина.
— Да, дрезгав шепот.
Шефът затвори шумно уста, отвори я отново, за да заяви убедително:
— Вие сте чули гласа на Талер…
Жената потрепна и плъзна облещен взор от шефа към мен:
— Това беше той — извика тя. — Това беше той.
Когато се върнах в хотела, Робърт Олбъри — младият помощник-касиер от банката, седеше във фоайето. Качихме се в моята стая; поръчахме вода с лед и използувахме леда, за да охладим скоча, подправен с лимонов сок. Сетне слязохме в ресторанта.
— Разказвай сега за онази дама — казах аз, докато се трудехме над супата.
— Видяхте ли я вече? — запита той.
— Не още.
— Но сте чули нещо за нея?
— Само че е спец в бранша.
— Истина е — съгласи се той. — Предполагам, че ще се запознаете. Първоначално ще се разочаровате. После, без да можете да обясните как и кога е станало, вие ще откриете, че сте забравили да споделите всичките си притеснения и упования. — Той се засмя с момчешка стеснителност. — И ето как попадате в капана, безусловно уловен, впримчен.
— Благодаря за предупреждението. Как се сдоби с тази информация?
Той се усмихна със свенливо изражение над увисналата в ръката му лъжица и призна:
— Купих я.
— Предполагам, че доста ти е струвало. Чувам, че обича мангизите.
— Тя е луда за пари, вярно, но някак си не му обръщаш внимание. Крайно користна е и така откровено ненаситна, че даже не е противна. Ще разберете какво имам пред вид, след като се запознаете с нея.
— Може би. Имаш ли нещо против да ми кажеш как стана така, че се раздели с нея?
— Не, нямам нищо против. Просто похарчих всичко.
— И го направи ей така, хладнокръвно?
Лицето му порозовя. Кимна.
— Изглежда, не те е засегнало особено — отбелязах аз.
— Нищо друго не ми оставаше. — Червенината на приятното му младо лице се засили и той заговори бързо: — Стана така, че аз съм й задължен за тази раздяла. Тя… ще ви кажа нещо, за да я видите и в друга светлина. Аз имах малко пари. След като свършиха… не забравяйте, че бях млад и лудо влюбен. След като моите пари свършиха, останаха парите на банката. Аз щях… В същност без значение е дали наистина съм го извършил, важното е, че съм си мислил да го сторя. Във всеки случай тя разбра. Никога не успях да скрия каквото и да е от нея. И това бе краят.
— Тя ли скъса?
— Да, слава богу! Ако не беше тя, сега навярно щяхте да ме издирвате за незаконно присвояване на служебни пари. Затова съм й задължен! — Той сбърчи силно челото си. — Вие няма да разкажете за всичко това… разбирате ме какво имам пред вид. Само исках да знаете, че тя има и добра страна. За другата ще чуете достатъчно.
— Може и да има. А може и просто да си е помислила, че няма да си струва риска да попадне в пандиза.
Той размисли върху думите ми, след което поклати глава:
— Може и да има нещо вярно, но не съвсем…
— Разбрах, че била голяма привърженица на принципа „който влиза — плаща“.
— А Дан Ролф? — запита момчето.
— Кой е той?
— Говори се, че той й бил брат или заварен брат, или нещо от тоя сорт. Но не е вярно. Той е пътник — ТБЦ. Живее с нея. Тя го издържа. Не е влюбена в него, нито нещо подобно. Просто го е намерила някъде и го прибрала.