Литературата и свързаните с нея усилия и цели загубиха значението, което бяха имали за мен. През този период книгите не ме вълнуваха и бяха далеч от съзнанието ми. Природата — не човешката, а тази, която включва земята и небето — бе в известен смисъл невидима за мен и аз забравих духовната наслада, с която някога я бях одухотворявал. Тази дарба, тази способност не че изчезна, а просто замря в мен. И това би било неимоверно печално, ако да не бе сигурността, че стига само да поискам, ще мога да си върна всичко ценно от миналото. Вярно, че ако такъв начин на живот продължи твърде дълго, има опасност от нежелателни последствия — бих могъл завинаги да се превърна в съвършено друг човек, при това съвсем не такъв, какъвто си струва да бъдеш. Аз обаче винаги съм вярвал, че това е само преходен период. Някакъв пророчески инстинкт постоянно ми нашепваше, че в близко време, в момента, когато за мое добро стане необходима промяна в начина ми на живот, такава промяна ще настъпи.
Но засега аз бях началник на митницата, и то, доколкото мога да съдя, не от най-лошите. Един човек на мисълта, въображението и чувствата (ако ще и да е десетократно по-надарен от покорния ви слуга) може във всеки момент да се превърне в делови човек, стига само да реши. Моите колеги от митницата, както и търговците и капитаните, с които общувах по служба, ме имаха единствено за чиновник и вероятно не подозираха, че бих могъл да бъда и нещо друго. Предполагам, че ни един от тях не бе чел и ред от моите писания, пък и да беше ги изчел всичките, надали това щеше да ме издигне и на йота в очите му. Не биха се изменили нещата, дори творенията ми да бяха написани с перото на един Бърнс или Чосър, които също са били на времето си митничари. За човека, бленувал да спечели литературна слава и — по този начин — място сред великите личности в световната история, е поучително, макар и тежко, да напусне тесния кръг, където такива щения се смятат законни, за да види колко безсмислени са, погледнати отстрани, всичките му постижения и стремежи. Не мога да кажа, че бях особено заслужил подобен урок било като предупреждение или укор в това отношение, но във всеки случай аз си извлякох поука докрай, при което, с удоволствие отбелязвам, не съм изпитал и мигновена болка или пък нужда да махна с ръка и да забравя. Всъщност трябва да призная, че често ми се случваше да обсъждам литературни въпроси с един от чиновниците — прекрасен човек, назначен заедно с мен и уволнен почти веднага след моето освобождаване. Той си имаше две любими теми: Наполеон и Шекспир. Младши помощник-ковчежникът — млад мъж, за когото се говореше, че от време на време изписвал по някой лист от казионната хартия с нещо, което отдалеч доста приличало на стихове, също ме заговаряше понякога за книги, като тема, за която не е съвсем изключено да имам някаква представа. С това се изчерпваха всичките ми културни общения и то ме задоволяваше напълно.
Сега, когато вече изживях амбицията името ми да се разнася по света чрез заглавните страници на литературни произведения, ми ставаше смешно, като си помислех, че то е придобило една по-различна популярност. Митническият маркировчик го щампосваше с шаблон и черна боя върху чувалите с пипер и кошовете с оранжево багрило за сирене, върху опаковките с пури и балите с най-различни стоки, подлежащи на обмитяване, като доказателство, че за тях е платена необходимата такса и че са минали през редовен митнически контрол. Носена от такъв странен проводник на славата, информацията за моето съществуване, доколкото тя се съдържа в едно име, достигаше до места, където никога не бяха чували за мен и където, надявам се, няма повече и да чуят.
Но миналото не беше мъртво. Макар и рядко, идваха моменти, когато мислите, изглеждали ми някога така важни и действени, а впоследствие така лесно приспани, се пробуждаха отново. Един от най-забележителните случаи, когато в мен се съживи навикът от предишните дни, бе онзи, който по законите на литературната етика ме оправдава да предложа на читателите настоящия разказ.
На втория етаж на митницата се намира просторно помещение, чиито груби тухлени стени си стоят неизмазани, а гредите на тавана — необлицовани. Зданието, строено с размах, отговарящ на нуждите на едновремешното търговско пристанище и с оглед на бъдещото му процъфтяване, на което не било писано да се осъществи, предлагаше много повече стаи, отколкото бе нужно за работещите там чиновници. По тази причина залата над владенията на ковчежника бе останала недовършена, сякаш все още чакаше да дойдат дърводелци и мазачи, макар че от потъмнелите греди отдавна вече подобно на гирлянди се спускаха паяжини. Там, в една ниша, бяха наслагани цяла камара бъчви, натъпкани с връзки стари документи. С такива книжа бе покрита и по-голямата част от пода. Не е възможно да не изпитваш болка, като си помислиш колко дни, седмици, месеци и години са се трудили хората над тези плесенясали книжа, които днес, за да не пречат, са захвърлени в ъгли, където никой никога няма да ги види. Но пък и какви планини от други ръкописи, изпълнени не със скучни канцеларски формалности, а с мисли, родени от творчески умове и преливащи чувства, дошли от дълбините на трепетни сърца, са били осъдени на забрава; хем, което е най-тъжното — без да донесат на авторите си приличните средства, които митническите чиновници си бяха подсигурили с тези нищо и никакви драскулки! Макар че всъщност и тези драскулки имаха своята стойност като източници за местната история. От тях могат да се изровят сведения за търговския живот на Салем в онези минали дни, както и документи на знаменитите търговци — стария Крал Дарби, Били Грей, Саймън Форестър и много други тогавашни магнати, успели да натрупат приживе несметни богатства, които започвали да се топят веднага щом над напудрените им глави хлопвал капакът на ковчега. Там се срещат имената на повечето от родоначалниците на семействата, представляващи днешният елит на Салем — малко известни търговци, започнали плахо с първите си незначителни сделки, като правило много по-късно от Революцията25 и чак след време достигнали до това положение в обществото, което дава повод на потомците им да се считат за стара аристокрация.
25