Старият началник, който в ония далечни времена не ще да е бил претрупан с работа, изглежда, е посвещавал част от неограниченото си свободно време на издирванията си като антиквар и местен историк. Това осигурявало на мозъка му необходимата гимнастика, за да не ръждяса. Впрочем някои негови факти ми помогнаха при подготовката на очерка „Главната улица“28, включен в сборника ми. Остатъкът от труда му би могъл със същия успех да се използува в други начинания от подобно полезно естество, а не е изключено да бъде разработен, доколкото е възможно, и в една истинска история на Салем, ако благоговението ми пред родната земя успее някога да ме подтикне към такъв благочестив труд. Междувременно всеки, който би имал желанието и компетентността да ме освободи от този неблагодарен труд, може да заповяда. В последна сметка навярно ще се наложи да предам материала на Есекското историческо общество.
Но това, което най-силно привлече вниманието ми в тайнствения пакет, бе нещо, изработено от фина червена материя, силно износена и избеляла. По него имаше следи от сърмена обшивка, която обаче бе така разръфана и протрита, че почти изцяло бе загубила блясъка си. Затова пък очевидна бе майсторската й изработка, а бодът й (както ме уверяват дамите, които разбират от такива вълшебства) говореше за едно забравено в наши дни изкуство, което не би могло да се възстанови, дори да се разнищят конците един по един. Като разгледах по-внимателно аленото парцалче — защото времето, употребата и кощунствуващите молци наистина го бяха превърнали почти в парцалче, — стигнах до извода, че то трябва да е представлявало буква, главната буква „П“. След прецизно измерване установих, че и двете й крачета са точно осем и четвърт сантиметра дълги. Явно бе, че буквата е била предназначена за прикрепване към облекло; но как точно се е носела и какъв ранг, почести или заслуги е символизирала в далечното минало, за мен бе загадка, която (при мимолетността на модата по света в това отношение) не се и надявах да разреша. Въпреки това алената буква продължаваше някак странно да ме привлича. Тя приковаваше погледа ми и аз не можех да откъсна очи от нея. Някаква дълбока тайна, до която очевидно си струваше да се проникне, се криеше там и аз имах чувството, че по някакъв неуловим начин мистичният знак я предава на сетивата, но не и на съзнанието ми.
Озадачен, потънал в размисъл над всевъзможни хипотези, между които и предположението, че буквата може да е била украшение като онези, с които белите са подмамвали индианците, аз случайно я поставих на гърдите си. На читателя може да му се види смешно, но трябва да ми повярва, че тогава изпитах почти физическо чувство за изгаряне, сякаш емблемата не беше от червено платно, а от нажежено желязо. Потръпнах и неволно я изпуснах на пода.
Унесен в съзерцание на буквата, до този момент не бях обърнал внимание на свитъчето излиняла хартия, около което бе завързана. Сега го отворих и за моя радост намерих едно доста изчерпателно обяснение на цялата работа, оставено от перото на стария митнически началник. В няколко листа голям формат беше описан с подробности животът на някоя си Хестър Прин, която явно е занимавала немалко умовете на нашите прадеди. Тя се подвизавала в периода между ранните дни на Масачузетс и края на седемнадесетия век. Старците, които митническият началник Пю заварил още живи и от чиито разкази събрал материала за своята история, си спомняли, че в годините на тяхната младост Хестър Прин била вече престаряла, макар и не съвсем грохнала жена, винаги внушителна и сериозна. От незапомнени времена обикаляла неуморно домовете на съгражданите си като доброволна болногледачка и правела според силите си всевъзможни добрини както с дела, така и със съвети по най-различни въпроси, и особено по сърдечните. И както обикновено става с хора от този тип, тя била смятана за ангел от мнозина, макар сигурно други да са я възприемали просто като досадна личност, която се бърка в чужди работи. По-нататък в ръкописа прочетох за повече страни от живота и за страданията на тази необикновена жена, голяма част от които читателят ще намери в „Алената буква“. И не трябва да се забравя, че в основата си автентичността на изложените там факти се потвърждава от документа на мистър Пю. Оригиналът на неговия ръкопис, както и алената буква — тази странна реликва — са все още у мен и на разположение да бъдат разгледани от всекиго, който се заинтересува. Това обаче не означава, че при художественото претворяване на историята и търсенето на мотивите и страстите, движили нейните герои, съм се ограничавал в рамките на половин дузината страници на предшественика си. Напротив, в това отношение съм си позволявал такава свобода, каквато бих чувствувал, ако фактите бяха плод на моята фантазия. Автентичността, за която претендирам, е само в общите линии на изложението.