Мъждукащата жарава играе много важна роля в ефекта, който бих искал да опиша. Едва доловимо обагря тя цялата стая с нежна руменина, която се разлива по тавана и стените и искри по полираната повърхност на мебелите. Тази по-топла светлина, която се прелива със студената възвишеност на лунните лъчи, сякаш дарява с душа и нежна чувствителност създанията, извикани от въображението, и от ледени фигури те се превръщат в живи хора. А в обратната страна на огледалото, там, където обитават духове, се отразява гаснещият антрацит, белите лунни лъчи по пода, изобщо всички светлини и сенки в картината, повторени на крачка по-далеч от реалното и по-близо до фантастичното. Та ако в такъв час и в такава обстановка човек седи сам и фантазията му отказва да ражда странни неща, които да приличат на истина, той не трябва да се опитва да пише романтични творби.
Самият аз обаче, докато работех в митницата, не можех да се вдъхновя ни от луната, ни от слънцето, ни от огъня в камината — за мен те бяха еднакво безполезни светила, каквото е и мигащата лоена свещ. Способността ми да се въодушевявам, а заедно с нея и талантът, който тя предполага — може би не много богат или ценен, но най-доброто, което имах, — ме бяха напуснали.
Ала сигурен съм, че ако бях опитал перото си в друг вид литература, нямаше да се окажа чак толкова бездарен и безплоден. Бих могъл например да се огранича със записването на историите, които разказваше един от нашите инспектори, бивш търговски капитан. Длъжен съм, ако не искам да проявя неблагодарност, да спомена за него, тъй като рядко минаваше ден, без той да ме разсмее и да ме възхита с великолепния си дар на разказвач. Ако бях запазил образния му стил и хумора, който той с вродения си усет умееше да добавя към описанията си, не се съмнявам, че в литературата щеше да се роди нещо необикновено. Без труд бих могъл да се захвана и с нещо по-сериозно. Глупаво беше, при натрапчивата прозаичност на ежедневието ми, да се опитвам да се пренеса в друг век или да създам от безплътен материал някакво подобие на свят, когато ежеминутно сапунените ми мехури, с тяхната неуловима красота, се пукаха поради грубия контакт с някакво събитие от действителността. Много по-мъдро би било да прекарам мислите и виденията си през матовата материя на днешния ден и с това да я избистря; да потърся възвишеното в потискащата ме проза; да издирвам неотклонно истинното и непреходното в незначителните, досадни случки, в обикновените хора, които ме обграждаха. Моя беше грешката. Странящата от живота, отворена пред мен, изглеждаше безинтересна и банална само защото не бях проникнал до по-дълбоката й същност. Там се криеше по-хубава книга от всичко, което бих могъл да напиша; лист по лист тя се разгръщаше пред мен, сътворена от действителността на отлитащия миг, и с написването си изчезваше, защото на ума ми липсваше проникновението да я осмисли, а на ръката ми — умението да я запише. Някой ден може би ще мога да си спомня отделни фрагменти и те ще се излеят в златни букви върху хартията.