Но време е вече да привършим този бегъл портрет, макар че с удоволствие бих му отделил и повече внимание, тъй като от всички хора, които съм срещал, инспекторът е най-подходящият за митнически служител. Поради причини, в които сега не мога да се впускам, работата в митницата често е свързана със загуба на добродетели от страна на служителите. Със стария инспектор това бе невъзможно да се случи и ако ще да останеше на поста си до второто пришествие, нямаше да стане по-лош, нито пък щеше да пострада апетитът му.
Има още един образ, без който моята галерия от портрети на митничари би била непълна. Но тъй като съм имал сравнително малко възможност да го наблюдавам, ще трябва да го опиша само в най-общи линии. Става дума за стария ковчежник, нашия храбър генерал, който след блестящата си служба в армията и последвалото я назначение за губернатор на една от земите в Дивия запад, се бе заселил в Салем преди двадесет години, за да прекара остатъка от своя наситен, славен живот. Безстрашният воин бе вече на около седемдесет години и в края на земния му път бремето на старческата немощ бе така непосилно за него, че дори и войнствената музика на собствените му вълнуващи спомени не можеше да го облекчи. Сковани бяха сега краката, които някога бяха повеждали с твърдата си стъпка всяка атака. Единствено облегнат на някой слуга и като се подпираше с цялата си тежест на железния парапет, успяваше той бавно и мъчително да се изкачи по стълбите на митницата и с цената на огромни усилия да се дотътри до обичайното си кресло край камината. Оттам следеше с невиждащ, ведър поглед онова, което ставаше наоколо: хората, които влизаха и излизаха, полагането на клетви сред шумоленето на книжа, обсъждането на служебни и неслужебни дела, макар и да оставаше глух за всичко и вглъбен в себе си. В такива моменти цялото му същество излъчваше благост и доброта. Обърнеха ли се към него, в очите му проблясваше искра на любезност и интерес, като доказателство, че вътре в него все още гори светлина и само помътеното стъкло на интелектуалния му светилник спира лъчите по пътя им към външния свят. Колкото по-добре човек опознаваше вътрешния мир на стария воин, толкова по-буден му се виждаше той. Щом вече не бе необходимо да слуша или да говори, а и едното, и другото струваха видимо усилие на генерала, по лицето му бързо се изписваше предишното приветливо спокойствие. Не бе мъчително да се взреш в погледа му тогава: макар и отнесен, той нямаше нищо общо със старческото слабоумие. Природата му, по начало силна и внушителна, в основата си все още се държеше.
Да се наблюдава и определи характерът му обаче при тези неблагоприятни условия, бе толкова трудно, колкото по вида на мрачните, разхвърляни развалини мислено да се възстанови планът и построи наново стара крепост, като например Тикондерога16. Тук-там по някаква случайност може да са се запазили почти цели стени, но другаде са останали само безформени каменни камари, тромави свидетели на минала мощ, обрасли през дългите години на мир и забрава с трева и плевел.
16