И въпреки че малко сме общували, като се обръщам с любов към стария воин, защото, подобно на всички познавали го двуноги и четириноги, така трябва да нарека чувствата си към него, вече мога да нахвърлям главните щрихи на портрета му. Той се отличаваше с благородство и героизъм, което показва, че не случайно, а напълно заслужено е спечелил славното си име. Според мен той никога не се е отличавал с трескава активност и навярно цял живот се е налагало да го подбутват, за да започне да действува. Ала веднъж тръгнал към целта си и захванал да преодолява препятствия, за него бе немислимо да отстъпи или да не успее. Неговият все още жив душевен жар не трепкаше с ярки огнени езичета и не хвърляше снопове искри; той по-скоро излъчваше спокойната светлина на зачервен в пещта къс желязо. Далеч не бе трудно обаче да си представя как, в състояние на пределна, проникнала до дълбините на душата му възбуда, предизвикана от бойната тръба, чийто мощен зов събужда дремещите му, но неугаснали жизнени сили, той се отърсва от слабостта като от болничен халат, захвърля старческия бастун и грабва сабята, готов да се хвърли в огъня на битката. И дори в такъв напрегнат момент той би запазил външното си спокойствие. Но всичко това, разбира се, е само игра на въображението и не трябва нито да се очаква, нито да се изисква от него. Това, което аз с очите си виждах в генерал Милър — реално и осезаемо като неразрушимите укрепления на старата крепост Тикондерога — вече спомената като най-удачното сравнение, — бе една упорита, непоклатима твърдост, навярно стигала и до инат в младостта му; една почтеност, която като повечето му качества бе толкова тежка, че да се справиш с нея, бе все едно да поместиш тон желязна руда; и една доброжелателност, която въпреки свирепостта, проявена в атаките на нож, предвождани от него край река Чипиуа и във Форт Ери17, аз приемам за по-чиста монета от подбудите на всеки един или на всички, взети заедно, многословни филантропи на деня. Сигурен съм, че собственоръчно е съсичал хора и че те са падали като стръкове скосена трева в настъплението, което той увличал с триумфалната мощ на духа си. И все пак сърцето му бе тъй меко, че той не би дал и прашец да падне от пеперудените криле. Не съм срещал друг такъв човек, на чиято природна добрина да мога така спокойно да се осланям.
Много от характерните му черти, сред тях и такива, които допринасят съществено за постигането на прилика в портрета, бяха напълно или частично заличени още от времето преди да се запозная с генерала. Човек най-бързо изгубва външната си привлекателност и за разлика от крепостта Тикондерога, цялата обвита в пълзящи растения, вкоренени в пролуките и пукнатините и черпещи от разрухата жизнените си сокове, природата не украсява човешките развалини с цветовете на свежородена красота. И все пак в стария воин се бяха запазили следи от някогашно обаяние. От време на време лъч добро настроение се промъкваше през непрогледната завеса на външността му и заиграваше ласкаво по лицата ни. А любовта му към цветята и техния упойващ аромат говореше за една вродена изтънченост, каквато рядко се среща сред мъжете след детството или ранното юношество. Може да се предположи, че за един военен кървавият лавров венец на челото му би бил най-скъпото, а ето че генералът се отнасяше с момински възторг към царството на цветята.
Доблестният ветеран обикновено седеше близо до камината, а началникът, който по възможност се стараеше да избягва нелеката задача да поведе разговор с него, обичаше да стои на известно разстояние и оттам да наблюдава спокойното, почти сънно изражение на лицето му. Тъй както седеше само на няколко крачки от нас, той изглеждаше потънал в друг свят; далечен, макар да минавахме покрай стола му; недостижим, при все че ръка да протегнеш, ще го докоснеш. Навярно живееше много по-реален живот в света на мислите си, отколкото в непривичната среда на митническата кантора. Отмереният ход на парада, яростният глъч на битката и фанфарите на старите победни химни, звучали преди три десетилетия — ето какво вероятно се виждаше и чуваше в живите картини, родени от въображението му. Междувременно в помещението влизаха и излизаха търговци и капитани, спретнати чиновници и недодялани моряци. Суетнята на митническия и търговския живот продължаваше да жужи наоколо, ала като че ли нито хората, нито техните дела имаха някакво отношение към генерала. Той изглеждаше тъй не на място, както би изглеждала някоя стара сабя — някога святкала пред бойния строй, но сега ръждясала, макар острието й да лъщи — сред мастилниците, папките и махагоновите линийки върху бюрото на заместника му.