Робърт Хауърд
Алената цитадела
Шумът на битката утихваше и победните викове заглушаваха стоновете на умиращите. Трупове покриваха равнината като сухи листа, обрулени от есенен вятър. Лъчите на залязващото слънце пронизваха тъмните шлемове, ризници, брони, счупени мечове и тежките ди-пли на бойни знамена, потопени в локви кръв. По земята лежаха облечени в желязо конници, коне с обагрени в червено гриви, помпони и украси от пера, а редом с тях — смачкани и разкъсани копиеносци и стрелци с лъкове.
Разнесоха се триумфалните звуци на фанфари. Мачкайки по пътя си победените, блестящите отряди на победителите се устремиха натам, където последният от противниците им продължаваше безнадеждната битка.
Този ден Конан, кралят на Аквилония, видя цвета на своето рицарство разкъсан, смачкан в пръста. С пет хиляди от своите конници той бе пресякъл югоизточната граница на Аквилония и навлязъл в зелените равнини на Офир, за да окаже помощ на стария си приятел Амалрус, крал на Офир. Твърде късно разбра Конан, че това е капан — Амалрус бе обединил силите си с тези на Страбонус, краля на Кот, за да го разбият. Конан направи всичко, което би могъл да направи воин с пет хиляди рицагш срецгу тридесет хиляди обковани в брони конници, копиеносци и стрелци с лъкове. Без? да има пехота и стрелци, той хвърли рицарите си в таранен удар срещу неприятеля. Много от тях паднаха, пронизани от вражеските копия, но предвожданите от Конан аквилонци обърнаха противника в бягство. Зад първата вражеска редица се показа втора, а двата фланга затвориха обръча около обречените аквилонци. Стрелците на Страбо-нус сееха смърт сред рицарите на Конан — дъждът от стрели рано или късно намираше пролука в рицарските доспехи, поваляше конете, сваляше ездачите на земята, където пиките на котийците ги доубиваха.
Аквилонците не бягаха — те се биеха до край и нито един от рицарите, тръгнали с Конан на Юг, не се върна в родината си. Остана само кралят — с лице към врага и гръб, защитен от купищата мъртви войници и коне. Офирските рицари в позлатени брони и смуглите котийски рицари, подкрепяни от набитите, чернобради воини на Страбонус, атакуваха неспирно Конан. Разнасяше се оглушителен звън от мечове. Тъмният силует на краля на Запада се възвишаваше сред вражеската орда. Около Конан се трупаха планини от трупове. Той се защищаваше диво, отчаяно и накрая принуди врага да отстъпи. Тогава иззад редиците на яростно крещящите воини се появиха кралете на побеждаващите армии: Страбонус, с тъмно и хитро лице; предателят Амалрус — слаб, елегантен и страшен като кобра, и третият — Тзоталанти — строен, облечен винаги в коприна, с бляскащи черни очи и физиономия, наподобяваща хищна птица. С неговото име светлокосите северни жени плашеха немирните си деца, а и най-непокорните роби се смиряваха пред заплахата да бъдат продадени нему. Говореше се, че той има цяла библиотека книги за демони, подвързани с човешка кожа и че в подземията на огромния си дворец търгува със силите на Тъмата, като обменя млади робини срещу сатанински тайни. Всъщност той беше истинският владетел на Кот.
Тзоталанти злобно се смееше, като гледаше как и най-смелите рицари отстъпват на почетно разстояние от тъмния силует сред купищата мъртви воини. Обезобразеното от белег лице на Конан бе почервеняло от ярост, по него не личеше и следа от придобитата изисканост — останал бе само варваринът, решен да продаде скъпо живота си. Черната, на места пробита броня и мечът му бяха покрити с кръв. Конан беше роден в Кимерия, сред жестоки и отчаяни планинци, които често се появяваха в мрачните, мъгливи северни земи. Носеха се легенди за това как с меч, през планини от трупове, се е изкачил до кралския трон на Аквилония.
Страбонус, който искаше да спести загубата на воини, както правеше и със златото си, се бе разпенил от злоба. Неговите офицери падаха като зрели класове под меча на Конан и затова той заповяда на стрелците си да обсипят отдалеч гиганта с облак стрели. Тзоталанти обаче поклати глава:
— Трябва да го хванем жив!
— Лесно е да се каже! — изрева Страбонус, който се боеше от черния гигант независимо от охраната си и голямото разстояние. — Кой смее да хване жив тигър-людоед? Кълна се в Иштар, той изби най-добрите ми бойци. Аз загубих седем години и куп злато да ги обуча, а сега те стават само за храна на лешоядите. Казах — да се стреля!
— За последен път казвам — не! — възрази Тзоталанти със садистична усмивка. — Нима не знаеш, че умът ми е по-опасен от всеки меч.
Той премина през редицата воини, обградили Конан. Дори бронираните гиганти се отдръпваха от пътя, боейки се да докоснат края на дългата му мантия. Като прескачаше труповете, той се оказа пред тъмнокосия варварин-крал. Войниците наблюдаваха сцената със затаен дъх. Силуетът в черно заплашително размахваше меч над главата на крехкия човек, облечен не в броня, а в коприна.