— Предлагам ти живот, Конан — думите на Тзоталанти бяха казани с някаква особена, жестока насмешка.
— Предлагам ти смърт, магьоснико! — изрева в отговор Конан.
Дългият му меч, движен от стоманени мускули, рязко се спусна надолу, за да разсече слабото тяло на Тзота-ланти. Неволен вик на ужас се чу от войнишките редици, но магьосникът направи бързо, почти невидимо движение и само допря дланта си до лявата ръка на Конан, където под разсечената броня се виждаха яките мускули на варварина. Острието на меча се отклони от убийствения си път, черният гигант потръпна и след това тежко рухна на земята. Тзота-ланти беззвучно се смееше…
— Погледнете — лъвът е вече без зъби и нокти!
Кралете пришпориха конете си и приближиха, като почтително разглеждаха поваления варварин. Конан лежеше неподвижен, а широко отворените му очи ги гледаха с безсилна ярост.
— Какво направи с него? — боязливо попита Амалрус.
Тзоталанти показа пръстена със странна форма на ръката си. Рязко свиване и от него изскочи стоманено острие.
— То е натопено в сок от пурпурен лотос от блатата на Стигия, където нощем бродят призраци — обясни магът. — Сокът причинява временна мускулна вцепененост. Оковете Конан и да тръгваме! Слънцето вече залязва.
Страбонус се обърна към генерал Арбонус:
— Ние се връщаме с ранените в Хорсемиш. Ще ни съпровожда взвод кралска кавалерия. А ти с останалата армия сутринта пресичаш границата с Аквилония и обсаждаш град Шамир. Щом мога, идвам там с подкрепления.
Тази нощ армията на победителите — обковани в желязо рицари, копиеносци, стрелци, обоз — се отправи на бивак недалеч от мястото на сражението. А двамата крале и магьосникът, който беше много по-могъщ от тях, потеглиха към столицата на Страбонус. Ескортираше ги пищната кралска гвардия, а отзад ги следваха талигите с ранените. В една от тях лежеше Конан, кралят на Аквилония, с пламтяща болка в сърцето от поражението, обзет от дивата ярост на попаднал в клопка тигър. Отровата, която бе блокирала силата на мускулите му, не бе парализирала мозъка му. Затова, докато талигата пътуваше по обраслата с трева равнина, той си спомняше…
Амалрус беше изпратил куриер с отчаяна молба за помощ срещу Страбонус, чиято войска, както съобщи куриера, опустошавала западните провинции на Офир. Той молеше Конан с хиляда от най-добрите си воини да се притече на помощ и да усмири развилнелите се котийци. Конан великодушно взе със себе си пет пъти повече рицари и навлезе в Офир, без да подозира предателството. Мъжеството на неговите хора, за разгрома на които бе нужна цялата вражеска армия, бе достойно за възхищение.
Погледът му се замъгли и слепоочията му запулсираха. Никога не бе изпитвал такъв безсилен гняв… Конан си припомни извървения път: варваринът, облечен в кожи от саморъчно уловени, животни; наемният войник с броня и островърх шлем; корсарят на галера, оставящ реки бт кръв и купчини трупове по цялото южно крайбрежие; капитанът в скъпа броня яхнал черен жребец; кралят — седнал на златен трон, над него — знамето с изобразен лъв, а долу — тълпа придворни в пищни одежди… Но скрибуцането на талигата непрекъснато го връщаше към реалността, към предателството на Амалрус и магията на Тзоталанти. С жестоко удоволствие той слушаше стоновете на ранените в другите талиги.
Към полунощ пресякоха границата на Офир и на заранта на хоризонта се показаха високите минарета на Хорсемиш. Над стройните блестящи градски кули се възвишаваше мрачна цитадела, която отдалеч изглеждаше като кърваво петно на оловно-синьото небе. Това беше дворецът на Тзоталанти. Една единствена пътека, постлана с розов мрамор, водеше към него.
От високите стени на цитаделата се виждаха широки градски улици, стройни минарета и джамии, храмове, магазини, къщи от сив пясъчник, покрити пазари… Очите неволно се спираха на кралския дворец. Той изглеждаше като диамант в скъпо бижу — сред великолепен парк, пълен с плодни дървета и прекрасни цветя, където неспирно шуртяха прозрачни ручеи и кристални фонтани. Но над цялата тази прелест бе надвиснала алената цитадела като потънал в мрачни мисли кондор.
Огромната решетеста порта между мощните стражеви кули се отвори и кралят влезе в столицата си, придружен от блестящо облечени копиеносци. Петдесет тръби протръбиха салют в негова чест. Но по белокаменните улици почти не се виждаха хора да приветствуват краля си с викове и цветя. Народът, който без желание оставяше ежедневните си занимания, гледаше малката кралска свита и недоумяваше какво означава това — победа или поражение.