Само че Адамат трябваше да говори с един определен човек и искаше да остане незабелязан по пътя си натам. Отправи се по коридор с нисък таван, намиращ се на третия етаж, и спря пред една от вратите. От другата страна долитаха гласове.
— Хич не ме е грижа за мнението ти — казваше гласът на Рикар Тамблар, човекът, който оглавяваше целия съюз. — Ще го намеря и ще го убедя. Точно той е мъжът, който ни трябва за тази работа!
— Мъжът? — отвърна женски глас. — Значи не мислиш, че една жена би могла да се справи?
— Да оставим заяждането за друг път, Черис — рече Рикар. — Просто така се изразих. Не го превръщай в проблем между половете. Не ти се нрави, защото е войник.
— И ти много добре знаеш защо е така.
Отговорът на Рикар бе погълнат от скърцане на дъски. Адамат се извърна и видя някаква жена зад себе си.
Тя изглеждаше в средата на тридесетте, със златиста права коса, стегната на опашка. Носеше типичната леко отпусната униформа на лакей — широк панталон и набрана риза — и държеше ръцете си сключени зад гърба.
Секретарка. Това бе последното нещо, от което Адамат се нуждаеше.
— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — попита тя. Тонът ѝ беше рязък, а очите ѝ не се отделяха от лицето на инспектора.
— Небеса — заговори Адамат. — Отстрани сигурно изглежда ужасно… Не съм дошъл да подслушвам, просто трябва да говоря с Рикар.
Не звучеше като да му е повярвала.
— Секретарката не би ви пропуснала без ред.
— Влязох през страничния вход — призна Адамат. Значи тя не беше секретарката?
— Елате с мен в чакалнята, за да ви запишат ред. Господин Тамблар е изключително зает.
Адамат се поклони до пояс.
— Бих предпочел да не си записвам ред. Просто трябва да говоря с Рикар. Става дума за нещо, което не търпи отлагане.
— Моля ви, сър.
— Просто трябва да говоря с Рикар.
Гласът ѝ придоби заплашителни нотки:
— Ако не ме последвате доброволно, ще повикам полиция. Не можете да нахлувате просто така.
— Слушайте сега какво ще ви кажа! — повиши глас Адамат. Последното, което искаше, бе да всява смут, но той отчаяно се нуждаеше да привлече вниманието на Рикар.
— Фел! — долетя гласът на Рикар. — Фел! По дяволите, Фел, каква е тази врява?
Фел присви очи срещу Адамат.
— Как се казвате? — сурово попита тя.
— Инспектор Адамат.
Поведението ѝ се промени на мига. Не остана и следа от безкомпромисния, неотстъпчив взор. Тя въздъхна тихо.
— Защо не казахте веднага? Рикар ни е заръчал да преобърнем целия град, за да ви намерим. — Тя пристъпи покрай Адамат и отвори вратата. — Инспектор Адамат иска да ви види, сър.
— Е, не го карай да стои на прага! Покани го!
Стаята беше разхвърляна, но чиста — както никога.
По протежението на всички стени бяха подредени книги, а в центъра на помещението се издигаше масивно бюро. Рикар бе заел полагащото му се място зад него, а срещу него седеше жена на около петдесет. Адамат веднага можеше да определи, че е заможна: носеше златни пръстени със скъпоценни камъни, а роклята ѝ беше от най-скъп муселин. Посетителката си вееше с кърпичка от фина дантела и подчертано отказваше да погледне към Адамат.
— Ще трябва да ме извиниш, Черис — рече Рикар. — Става дума за нещо изключително важно.
Жената се размина с Адамат все така надуто и си излезе, затръшвайки вратата подире си. Двамата мъже останаха сами. В първия момент инспекторът имаше намерение да се поинтересува за нея, но сетне размисли. Беше толкова вероятно Рикар да се впусне в едночасово обяснение, колкото и да му каже, че въпросът е личен. Адамат свали шапката и връхната си дреха, след което двамата приятели се прегърнаха.
Рикар се настани обратно на мястото си и с жест подкани другия да се настани на освободеното от дамата кресло. Заговориха едновременно:
— Адамат, нуждая се от помощта ти.
— Рикар, нуждая се от помощта ти.
И двамата замълчаха, сетне Рикар се засмя и приглади ръка по петното си плешивина.
— Не си ме молил за помощ от години — рече той и пое дълбоко дъх. — Най-напред искам да ти се извиня за Бръснарите.
Бръснарите от Черната улица. Престъпническата банда, която се предполагаше, че трябва да се намира под контрола на Рикар, ала въпреки това нейни членове бяха проникнали в собствения дом на Адамат. Наистина ли всичко това се беше случило само преди месец? На инспектора му се струваше, че са минали години.
— Тамас се погрижи за тях — рече Адамат. — Онези, които останаха живи, в момента гният в затворническата кула.