Сред бученето в ушите си Таниел чу как войникът горе тихичко изругава. Затрополиха ботуши — постовият се отдалечаваше да провери какво е станало.
Нямаше време за губене. Таниел не знаеше дали писъкът е дошъл от Крезимир, или от някоя от жертвите на бога. Дори имаше вероятност някой да го е забелязал върху стената. Той се повдигна до парапета и надникна. Беше пусто.
Прехвърли се отвъд ръба и тихо се отправи към кулата на Крезимир. Върху отсрещната стена на крепостта различи други постови, всички извърнати по посока на писъка. Никой от тях не го забеляза.
Достигнал кулата, Таниел изруга. На това ниво нямаше врата. Той повдигна глава. Трябваше да се катери повече от петнадесет метра, и то право пред погледите на дежурните върху стената. Чакай. На по-малко от пет метра над него имаше прозорец.
Таниел се оттласна нагоре, закатери се с цялата бързина, на която се осмеляваше, и само секунди по-късно вече прескачаше перваза.
Озова се на виещото се стълбище на кулата. Гледката, която се откриваше от прозореца, го накара да замига, за да прогони замайването.
Падането от тук щеше да е дълго.
Таниел заизкачва стълбите, докато стълбището не го отведе до масивна, обкована с метал врата. Той поспря и се замисли — с каква ли магия би защитил спалнята си един бог? Погледна надолу и изпита благодарност, че ръцете му не трепереха. Не се чуваше шум от стъпки. Отвъд вратата не долиташе звукът от дишане. Явно Крезимир не беше вътре.
Таниел внимателно бутна вратата. Тя се отмести с шумно скърцане, накарало го да изтръпне.
Посрещналата го гледка го втрещи.
Бе очаквал да зърне нещо, наподобяващо Крезимировия дворец в планината: огромно легло, застлано с копринени завивки, меки килими и луксозни картини, и всичко, оставащо недосегаемо за времето. А това, което виждаше насреща си… изобщо не приличаше на покоите на бог.
Ролята на килим изпълняваше един мръсен чаршаф. Завесите — може би някога скъпи и фини — приличаха на разкъсани дрипи. Имаше едно високо огледало, пукнато. Легло с балдахин стоеше прилепено до стената. По-точно с половин балдахин, защото две от колоните му липсваха.
Дали това наистина бе стаята на Крезимир? Помещението изглеждаше обитавано. Край един от прозорците имаше маса с храна. Таниел се приближи до нея и надникна навън — от прозореца се виждаше река Адола. На масата пред него почиваше полупразна халба бира. Мишка, която не обръщаше никакво внимание на Таниел, гризеше от хляба.
Трябваше да е станала някаква грешка. Та нали Таниел бе виждал двореца на Крезимир. Беше виждал и града му. Създателят на подобно великолепие не би живял в подобна кула.
Какво да прави сега? Очевидно Готлит го беше излъгал. Таниел скръцна със зъби. Идеше му да се върне при дървото и жив да одере онзи червей. Беше пропилял половината си нощ само защото…
Погледът му попадна върху леглото. Чаршафите бяха покрити с кръв; пръски ръждиви на цвят петна.
Таниел отвори третото си око.
И рухна на колене, замаян от разгърналия се пред взора му калейдоскоп от цветове. Хиляди пастелни тонове се сливаха в танц, сякаш самата магия се зараждаше тук, в тази стая. Таниел пое бавно дъх, за да успокои напъните на тялото си да повърне. Целият склон на Рамензид не бе изглеждал така след месеци на могъщи вълшебства, запращани от кезианските Привилегировани.
С усилие Таниел затвори третото си око и бавно се изправи на крака. Изтегли кинжала си и с несигурна крачка пристъпи до леглото.
Грабна един от чаршафите и го дръпна към себе си. Няколко дълги ивици щяха да свършат работа. Щеше да ги намотае около кръста си, под куртката, и след няма и минута вече щеше да слиза надолу по стената.
Той застина. Беше чул някакъв шум. Може би бе просто вятърът или…
Стъпки откъм стълбището.
Таниел сряза и последната ивица и стиснал кървавите парчета плат в ръка, се хвърли към прозореца.
Вратата се отвори.
На прага стоеше църковен гвардеец, понесъл поднос с пресен хляб, сирене и бутилка вино. Той се закова на място и буквално зина при вида на Таниел.
Миг по-късно тепсията изтрещя на пода. Гвардеецът изтегли меча си и с крясък се хвърли напред.
Глава тридесет и девета
Тамас не можеше да каже със сигурност кое го смути повече: изникналият в погледа ѝ страх или онова, което зърна сетне.
— Значи е истина… Адро действително ни окупира! — Тя изрече това с едва доловим, хриплив глас. Хаилона притисна длан върху устата си. — Щом ти си тук, трябва да е истина. — Тя се люшна назад в стола си и за момент Тамас помисли, че ще падне.