От коридора долетяха стъпки. Няколко лица изникнаха на вратата, изтеглили саби и пистолети. Влора продължаваше да държи Демасолин на прицел.
Хаилона повдигна ръце помирително. На изникналите на прага каза:
— Всичко е наред. Пригответе се за тръгване, трябва да напуснем имението.
Влора срита донесеното от нея тяло. Мъж в адрански шинел, с кестенява коса и мустаци. Беше още жив и се взираше в нея с оцъклени от страх очи.
— Той може да отговори на някои от въпросите ви — повтори тя.
Демасолин прекрачи до пленника, сграбчи го с две ръце за дрехата и го накара да седне на пода. Ръцете на войника бяха пристегнати със собствения му колан.
— Защо ботушите му ги няма? — попита Демасолин.
Влора отпусна пистолета си.
— По-малко вероятно е да избягат, ако са боси — отвърна тя.
Тамас се възползва от обстоятелството, че вниманието не е насочено към него, и бавно се изправи на крака. Не можеше да каже със сигурност кое е пострадало повече — кракът или гордостта му. Вече съм прекалено стар за това. Той предпазливо пренесе част от тежестта си върху болния крайник. Щеше да издържи. Може би ставаше дума за моментна слабост? Най-добре да не рискува.
Той прибра сабята си и докуца до голямото бюро в средата на помещението, за да има на какво да се облегне. Хаилона го наблюдаваше. Погледът ѝ съчетаваше подозрение и страх.
— Кой — остро се обърна Демасолин към пленника — си ти?
Все така ококорен, войникът оглеждаше недружелюбните лица около себе си. Не каза нищо.
Демасолин го разтърси и премина на адрански.
— Кой си ти? Говори!
Нищо.
Демасолин го зашлеви. Войникът неочаквано започна да се мята в опит да го изблъска от себе си, но застина, когато Влора допря дулото на пистолета си до тила му.
Тя се приведе над пленника.
— Разбираш ли ме? — попита Влора на кезиански с тих, почти съблазнителен глас. Ако все още не се намираше в барутен транс, фелдмаршалът нямаше да може да чуе шепота ѝ.
Войникът кимна.
— Цениш ли живота си?
Той кимна енергично.
— Ако искаш да доживееш до утрото, скъпи, ще трябва да отговаряш на въпросите, които добрият човек ти задава. В противен случай… — Тя плъзна дулото по врата му.
И тези си думи изрече с предишния, почти съблазнителен тон. Тамас не беше я виждал такава.
— Аз… Казвам се Галоф и съм от Адопещ. Адрански войник съм — заговори пленникът на адрански. Имаше силен акцент, някои от думите произнасяше неправилно.
— Да опитаме отново — каза Влора на кезиански. Не беше спряла да милва шията му с дулото. — Ще ти се наложи или да заговориш на по-чист адрански, или да си отгледаш метална кожа.
Войникът отчаяно въртеше очи в опит да погледне към оръжието, без да извръща глава. Той прочисти гърло.
— Аз наистина се казвам Галоф — каза пленникът на кезиански, — но съм кезиански войник.
— Какво търсиш в Алватион? — попита Демасолин. — Какви са нарежданията ви?
— Да завземем адранските гранични пунктове отвъд града.
— Каква е целта на този фарс тогава? Защо сте облечени в адрански униформи?
— Не зная, сър — каза Галоф. — Аз съм обикновен войник.
Тамас нямаше време за това.
— Предположи — процеди фелдмаршалът.
— За да може Делив да обвини Адро за нападението.
— Но — неочаквано се обади Хаилона — как са очаквали да успеят да заблудят целия град? Мнозина ги подозираха… — Тя многозначително погледна към Демасолин. — Самата аз от една седмица насам казвам, че сте кезианци.
Войникът отново огледа присъстващите, дирейки застъпник. Не каза нищо.
Отвратително усещане прониза Тамас. Увереността, че зародилата се неочаквано догадка отговаря на истината, подсили усещането. Устата му беше пресъхнала, когато каза:
— Защото планират да вдигнат във въздуха Алватион. Ох, проклятие. Целия. Възнамеряват да опожарят целия град, да избият населението му до крак. Подире си ще оставят само откъслечни доказателства, достатъчни да хвърлят вината върху Адро. Докато някой спре да се замисли, Делив вече ще е обявил война на Адро.
— Дори кезианците не биха паднали толкова ниско — каза Демасолин.
Тамас вече беше напълно сигурен.
— Човекът, който командва тази войска, е чудовище.
— За кого говориш?
— Херцог Никслаус. Любимият Привилегирован на краля. Той не би се спрял пред нищо, за да спечели войната.
— Чувала съм това име — тихо каза Хаилона.
Тамас ѝ хвърли предупредителен поглед. Сега не беше моментът за историите от миналото му.