Неочаквано на прага изникна Рупър.
— Госпожо, трябва да вървим. Съгледвачът ни е забелязал войници да приближават по булеварда. Повече от стотина са. Трябва да тръгнем незабавно.
— Ами ранените? — попита Хаилона.
— Или ще трябва да ги пренесем, или да ги оставим на адранците.
— Това не са адранци — поправи го Хаилона, — а кезиански войници. Бързо, съберете всички в подземието. Ще използваме стария проход, за да прекосим улицата, и ще отстъпим към мелничарския квартал.
Икономът остана напълно невъзмутим от новините за същинската самоличност на врага.
— Много добре, госпожо — каза той и изчезна.
Демасолин взе сабята си от пода и пристъпи до Тамас.
— С теб още не сме приключили, старче — каза той, докато прибираше оръжието си в ножницата. — Адранските вестници те хвалят като спасител. За мен ти си касапин и изменник на короната.
— Аз съм всичко това — сви рамене Тамас.
Демасолин не беше очаквал подобен отговор. Без да каже нищо повече, той излезе.
Тамас погледна към пленника.
— Той чу къде отиваме — рече фелдмаршалът.
Влора кимна, сграбчи войника за яката и го извлече навън.
Хаилона притисна ръка до устата си.
— Но този човек…
Отекна изстрел.
— На войника е писано да умре за страната си — каза Тамас.
— Този човек беше наш пленник.
— През изминалите две седмици той и сънародниците му са измъчвали града ти. Не въздадеш ли справедливост веднага, има опасност да не бъде въздадена никога.
— С такива думи ли изпрати адранските благородници на гилотината?
— Да.
— Ти винаги си настоявал, че си войник — рече Хаилона. В гласа ѝ се долавяше обвинение. — И собствената си смърт ли смяташ за неизбежна?
Тамас се приведе, за да разтрие крака си.
— Смъртта е неизбежна. Но по-рано тази година се простих с идеята, че ще умра, обграден от внуци. — Той неволно погледна към вратата, през която Влора бе излязла току-що. Мислите му се насочиха към Таниел. Дали синът му бе още жив? Беше ли излязъл от комата? Намираше се толкова далеч от него… И Тамас бе безсилен да му помогне. — Някой ден — продължи той — аз действително ще умра за отечеството си. Предпочитам това да се случи на бойното поле, отколкото в ръцете на кезиански екзекутор.
— Ти наистина го вярваш, нали?
— Кое? — попита Тамас.
— Че си в правото си.
— Разбира се.
— Възможно ли е да е имало и по-добро решение, което да не включва толкова много смърт?
— Вероятно — отвърна Тамас. — Но аз не го избрах.
Кажи ѝ, подкани го вътрешен глас. Кажи ѝ, че Сабон е мъртъв. Рано или късно ще узнае. За предпочитане беше да научи от него, а не от другиго.
— Трябва ми помощта ти — каза тя.
— Аз щях да кажа същото.
Хаилона се навъси.
— Моят съпруг, братът на Демасолин, бе пленен от ад… от кезианците. Държат го в градския затвор. Тази нощ планирахме нападение, за да освободим него и останалите пленници. Това беше една от над двадесет атаки, които предприехме на различни места в града в продължение на цяла седмица. Нашата група се провали и ако се съди по неуспеха ни, същото важи и за другите нападения.
— Всички пленници ли са затворени там? — попита Тамас. — Един от моите разузнавачи бе заловен в покрайнините преди няколко дни. Това е и причината да вляза в града само с Влора. За да се опитам да го освободя.
— Не зная. Но Демасолин има шпиони из целия град. Питай него.
А дали Демасолин щеше да отговори, беше друг въпрос.
Тамас го откри на пост край главния вход. Фелдмаршалът можеше да чуе приближаващите по улицата войници, отвъд стените на имението. Те напредваха тихо, прекалено тихо, за да може Демасолин да ги чуе.
Погледът, който деливанецът му хвърли, бе изпълнен с презрение. Тамас подмина това и поде:
— Преди четири дни, докато прекосявахме платото, кезианците плениха един от моите съгледвачи. Дойдох в града, за да го освободя. Разбрах, че брат ти също е пленен. Мисля, че бихме могли да си помогнем взаимно.
Демасолин дори не го погледна.
— Не мисля, че искам помощта ти.
Тамас стисна зъби, възпирайки злостния си отговор. Късоглед глупак. Типичен благородник.
— Синът ми — тихо каза Тамас — лежи полумъртъв, защото избра да спаси Адро вместо себе си. Той е в Адопещ и нямам представа дали е още жив. Човекът, когото кезианците плениха, е братът на покойната ми съпруга. Възможно е той да е единственият останал ми роднина.
Тамас продължи:
— Смяташ, че съм животно. Може и да си прав. Но кезианците са пленили твоя, пленили са и моя брат. Мисля, че ако си сътрудничим, ще успеем да освободим и двамата.