— Отговори на своя бог — каза началникът на гвардейците.
Таниел запазваше мълчание.
— Строшете му ръката.
Един от гвардейците хвана китката на Таниел, изви я болезнено и стовари коляно в лакътя му, както се кърши едър клон. Таниел стисна зъби, за да не изреве. Веднъж. Втори път. Трети път.
— Строши я — подкани офицерът.
— Не мога. Все едно се опитвам да счупя оръдие. — Гвардеецът разтриваше коляното си.
— Донесете чук.
— Глупаци. — Гласът на Крезимир накара войниците да потръпнат. Той пристъпи напред и изгледа Таниел отвисоко.
Таниел почувства топлината на магия. Сякаш към него се приближаваше пламък.
— Моли за милост — каза Крезимир.
Таниел поклати глава.
— Моли! — Крезимир рязко стисна зъби, а Таниел почувства как горещината се усилва. Неволно се сви, готов да посрещне болката.
Крезимир неочаквано отскочи назад. Отронилото се от устните му стенание прерасна във вой, ставащ все по-гръмък и настоятелен, и който несъмнено щеше да срине цялата крепост, ако бе продължил. Още няколко секунди и имаше голяма вероятност Таниел да изгуби разсъдъка си.
Богът се свлече на земята, където остана да размахва трескаво ръце срещу обгърналите го невидими пламъци и да скимти.
Таниел усети да го напушва смях. Прихна шумно, неспособен да спре кикота си, внезапен като забавна мисъл в неподходящ момент.
Защитната магия на Ка-поел. Нямаше какво друго да е.
Крезимир не можеше да я отстрани.
Богът продължаваше да трепери на двора. Маската бе паднала от лицето му и той се взираше в Таниел с единственото си око, изпълнено със страх. Гной изпълваше другото — тя бавно сълзеше над възпалената, зачервена страна.
— Какво ми направи? — попита Крезимир.
Таниел не можеше да спре да се смее.
— О, не бях аз — обяви той. — Заслугата е на Пола.
Той понечи да помръдне. Все още не можеше.
Крезимир подири маската си слепешком. След като я прикрепи обратно върху лицето си, богът се изправи на крака, но повече не се доближи до Таниел.
— Доведете адранския предател — каза Крезимир. В гласа му се долавяше страх. — Нека да идентифицира шпионина.
Таниел изчакваше на колене, подпрян на ръцете си, свел глава от изтощение. Вече бе изминал повече от половин час, откакто богът бе изпратил хората си.
Предател, бе казал Крезимир. Кой ли беше той? От самото начало Таниел бе подозирал Кет. Твърде ентусиазирано бе нареждала отстъпленията. Или може би Доравир.
Разбира се, предателят можеше да е и по-нисшестоящ. Адютант, дори вестоносец. Мнозина имаха достъп до информация, която би помогнала на кезианците.
Но Таниел имаше усещането, че в случая не става дума за нисш офицер. Подозираше полковник, може би дори генерал.
Крезимир бавно обхождаше един от ъглите на двора. На всеки няколко минути насочваше здравото си око към Таниел.
Таниел дръзко отвръщаше на погледа му. Той бе поразил този бог. Беше пронизал окото му с куршум. Бе доказал, че и един бог може да усеща болка.
Нямаше да достави на Крезимир удоволствието да хленчи пред него.
Таниел осъзнаваше, разбира се, че няколко дни мъчения може да променят мнението му. Трябваше да бъде реалист. Закрилата на Ка-поел го предпазваше от магия. И може би дори щеше да защити целостта на тялото му. Ала от опит знаеше, че все още е в състояние да изпитва болка.
Иронично. Закрилата можеше да се превърне в падение. Кезианците можеха да го измъчват безкрайно.
Откъм един от коридорите на крепостта долетяха стъпки. Таниел се приповдигна на колене. Бе твърдо решен да зърне предателя и да го заплюе в лицето, преди да умре.
— Искали сте да ме видите, милорд?
Таниел рязко извърна глава.
Предателят бе възрастен, набит мъж. Носеше генералски еполети, а левият ръкав на синята адранска куртка бе прикрепен към рамото, защото бе празен.
Генерал Хиланска.
— Кой е този асасин? — попита Крезимир, като кимна към Таниел.
Хиланска се обърна в указаната посока и се втрещи при вида на Таниел; за момент устните му се раздвижиха безмълвно.
— Познаваш ли го?
— Да, милорд. Това е човекът, когото търсите: окото зад затвора. Таниел Двустрелни.
— От това се боях… — Думите се отрониха от устните на Крезимир под формата на шепот.
Таниел се изправи на крака. Струваше му се, че трябва да се пребори с тежестта на цялата крепост: коленете му се подвиваха; краката му трепереха от усилие.
— Ще те убия — каза той на Хиланска.