Адамат се снабди с четиво от едно вестникарче и се задълбочи в Рикаровата статия, публикувана на първа страница. Изпълнена с патос реч, която призоваваше народа да защити града си от нашествието на чуждоземните тирани и потисници. Над ръба на вестника можеше да види две хлапета, които безгрижно се плискаха из калните води на Адра, сякаш днес бе карнавален ден.
Все така в очакване появата на корабите, той започна да разлиства вестника нататък. Непотвърдени слухове от Кез, че фелдмаршал Тамас бил жив. Пресни новини от Делив, че адранска армия обсаждала един от градовете им — нелепо.
Постепенното засилване на викове сред тълпата откъсна Адамат от вестника.
На хоризонта се бяха появили кораби.
Отначало приличаха на бели петънца, мудно пълзящи по протежение на реката, неумолимо приближаващи се с напредването на деня. Движеха се с безразсъдна скорост, особено за търговски съдове, навлезли в сладководна река. Движеха се по течението и с изцяло разгърнати, да улавят попътния вятър платна.
Беше два следобед, когато корабите най-сетне достигнаха Адопещ. Адамат никога не бе пътувал на борда на океански плавателен съд. За целия си живот бе посетил две-три големи пристанища. Повечето от знанията му по темата бяха почерпени от книги. Въпреки това можа да определи, че челният кораб е от четвърти клас, с двадесет и три оръдейни гнезда на всеки борд. Това бе и най-големият от флотата, и плаваше под бяло-зеления раиран флаг с образа на лавров венец в средата — емблемата на Брудано-гурланската търговска компания.
Корабите свиха платна и продължиха да напредват по реката. Адамат можеше да различи притичващите по палубите моряци, а също и брудански пехотинци, които апатично се взираха в насъбралите се тълпи. Капаците на оръдейните отвори бяха повдигнати.
Ако Кларемон действително пристигаше като завоевател, неговите кораби можеха да сринат по-голямата част от града в движение, без дори да спускат хора на брега.
Единственото движение на борда на корабите идваше от моряците. Войниците се задоволяваха да стоят неподвижно, докато моряците…
Адамат се вгледа още по-внимателно. Какво всъщност правеха те? Той прокле беглите си познания по мореплаване. Те снемаха напречни греди, откачаха платна — много скоро инспекторът осъзна, че смъкват мачтата.
До този момент дори не бе подозирал, че подобно нещо е възможно. А всъщност изглеждаше напълно логично. Докато мостовете в северната част на града бяха подменени с нови, позволяващи преминаването на мачтови кораби, онези във вътрешността на града не бяха. Ако Кларемон искаше да изведе флотата си в Адморието, където щеше да бъде най-ефективна, трябваше да снеме всички мачти, да продължи по реката, и да ги издигне отново, когато се озове в морето.
Адамат отчаяно искаше да стори нещо. Макар и многобройно, цялото столично пълчище бе лишено от насока. Подобно на самия него, хората просто наблюдаваха как мачтите биват снемани. Но какво можеха да сторят? Корабите стояха на котва в реката, освен това разполагаха с тежко въоръжение. Нужна бе армията, за да ги спре.
Смъкването на мачтите протичаше изненадващо бързо. Адамат се надигна от мястото си върху стената и закрачи успоредно с корабите, които вече вдигаха котви и се отправяха надолу по реката.
Той се изненада още повече, когато корабите отново спряха между мостовете, точно на половин миля от излаза в Адморието.
Не пропусна да отбележи, че са спрели в близост до извисяващата се крезимска катедрала.
Адамат загърби стената и започна да си проправя път през тълпите, за да прекоси моста и да поеме към катедралата. Периодично поглеждаше към корабите, но там нищо не се променяше. Моряците все така се суетяха. И все така не се появяваха нито лодки, нито надничаха оръдейни дула.
Между катедралата и реката имаше амфитеатър, от който църковните диоцели се обръщаха към събраните. По времето, когато Адамат го достигна, амфитеатърът преливаше от хора, опитващи се да намерят по-добра гледка към корабите.
Същинско доброволно заколение. Адамат прокле глупостта на въпросните зяпачи. Само с едничък залп Кларемон можеше да покоси стотици от тях.
Стори му се, че е зърнал познато лице, и си запроправя път в тази посока, към реката. Откри Рикар, наобиколен от помощниците си и профсъюзните ръководители. Фел не се отделяше от него.
— Рикар, какво става? — остро попита Адамат.
— Нямам представа — отвърна Рикар. Изглеждаше не по-малко объркан и предпазливо оглеждаше кораба. — Хората ми са на линия, въоръжени до зъби с каквото можаха да намерят. Обаче ако Кларемон открие огън, нищичко не можем да сторим, за да му попречим. Способни сме единствено да не му позволим да слезе на брега.