— Кой би прибягнал до подобна глупост? — попита инспекторът.
— Вижте — каза един от ръководителите, — спускат лодка.
Адамат се извърна към кораба. По борда сновяха моряци и ненадейно една лодка се залюля, изнесена встрани, и бавно бе спусната в реката. Подире ѝ се разгърна въжена стълба, по която започнаха да слизат хора.
— Дайте ми далекоглед — рече Адамат. Фел му подаде своя.
Той се фокусира върху лодката и в продължение на няколко мига наблюдава мълчаливо. Половин дузина брудански войници. Гребци. Неколцина мъже с цилиндри.
Адамат се съсредоточи върху един от пътниците.
— Той е там — рече инспекторът. — В лодката.
— За кого говориш?
— Кларемон.
— Ти пък откъде го познаваш?
— Виждал съм лицето му веднъж. Един малък портрет в склад на Търговската компания. Беше по времето преди да се е издигнал.
— Нека негодникът да заповяда — рече Рикар. — Ще бъдем готови да го посрещнем.
Кларемон изобщо не изглеждаше разтревожен. В момент той се смееше в отговор на нещо, казано от един от гребците, сетне потупа войник по гърба. Имаше харизматично лице с високи скули, които контрастираха с окръглена от годините и ленивия живот снага. В очите му блестеше радостно оживление. По нищо не приличаше на покойния си лакей лорд Ветас.
Гребната лодка започна да се отделя от кораба. Лорд Кларемон стоеше на носа, досущ като главнокомандващ, който повежда нашествие в чужда земя.
Което, освен ако Адамат не грешеше в догадките си, напълно съответстваше на случващото се в момента.
Но къде бяха хората му? Защо слизаше на сушата на практика самичък, право в ръцете на тълпа, която гледа на него като на поробител?
Лодката спря на известно разстояние от брега и хвърли котва. Лорд Кларемон се изправи, обърна се към амфитеатъра и разпери ръце.
— Граждани на Адопещ — поде той с усмивка на лице и с глас, отекващ нечовешки силно над реката.
Глава четиридесет и първа
От една стара църковна кула Тамас гледаше как над Алватион се изливат пелени дъжд.
Утрото беше мрачно и мъгливо и Тамас не смяташе, че с напредване на деня щеше да се развидели особено. Той дори не можеше да различи склоновете на Въгленда, макар да се издигаха на по-малко от миля от него.
Идеален ден за незабелязано прокрадване до града. Отвратителни условия за битка.
Барутът щеше да е мокър, земята — кална, а покрай преоблечените кезианци враждуващите страни нямаше да се различават една от друга.
Улицата под него гъмжеше от кезиански войници, пренасящи припаси.
Тамас ги наблюдаваше с немалка тревога. Ако беше прав в предположението си, а се опасяваше, че е, в заключителния си акт Никслаус щеше да опожари града след себе си, да избие цивилните… накратко, щеше да остави подире си такъв хаос, че никой да не си направи труда да изследва в детайли случилото се и да открие измамата.
Позициите на адранската планинска стража над Алватион се намираха на около двадесет и пет мили. По-рано днес Тамас бе чул глухия екот на оръдия от тази посока. Никслаус затягаше обсадата на границата.
Тукашният адрански гарнизон не беше особено силен. Дори нямаше същинска крепост, както на Южната планина — по-скоро укрепен пропускателен пункт. Нямаше да удържи дълго срещу две бригади кезианци.
Тамас бе изпратил Влора при собствените си две бригади преди часове.
Сега установяваше, че тя му липсва. Нямаше кой да му пази гърба. Деливанските партизани му нямаха доверие, затова той прекарваше по-голямата част от времето си като наблюдаваше кезианските войници — опитваше се да долови някакъв модел, изчакваше Никслаус да премине в действие. При това фелдмаршалът неизменно държеше улиците под око, в случай че Гаврил се окажеше сред пленниците, които кезианците принуждаваха да работят.
Тамас долови някакъв шум в параклиса под себе си. Вратата изскърца и отново се затвори. Миг по-късно някой се заизкачва по каменните стълби. Тамас доближи пръсти до дръжката на пистолета си, размисли и посегна за барутен фишек. Отвори го внимателно, защипа с два пръста и посипа прашеца върху езика си.
Само колкото да поддържа транса. Да прогони умората и изостри погледа. Не толкова, че да го застраши барутна слепота.
Поне така се надяваше.
Хаилона се изкачи по стъпалата на камбанарията и след миг пристъпи до мястото, където беше застанал Тамас, край огромната бронзова камбана. Той докосна шапката си в поздрав.