— Привет, Хали.
— Тамас.
Няколко минути и двамата мълчаха.
Тамас хвърли един-два скришни погледа към нея. Не беше прав в снощната си преценка. Хаилона все още притежаваше царственото си излъчване. Все така държеше главата си изправена. И ръцете ѝ все така стояха по начин, който показваше, че би се чувствала еднакво удобно както в копринена рокля, струваща колкото годишна войнишка заплата, така и в най-проста вълнена дреха — каквато носеше в момента.
Изминалите години не бяха ѝ се отразили зле. Те просто бяха оставили белега си.
Като при всички им, размишляваше Тамас. Като при самия него, Хаилона, Гаврил. Хаилона бе ръководила Алватион почти три десетилетия. Двадесет години редом до първия си съпруг, сетне още десет сама. Подобна отговорност нямаше как да не състари една жена.
— Ти така и не се върна — неочаквано рече тя.
— Хали…
Тя не го доизслуша.
— В действителност не съм и очаквала. И не те виня. Или поне не много. Сега разбирам какви са били целите ти, какво те е тласкало през последните петнадесет години. Не мога да кажа, че ги поддържам, но поне ги разбирам.
Тамас бе имал десетки любовници в годините подир смъртта на Ерика.
Съжаляваше само за една от тях.
— Ти ми причини много болка, след като си замина — говореше Хаилона. — По онова време още вярвах, че може и да се върнеш при мен. Ти дойде, стоя няколко месеца, сетне изчезна. И все пак… Искам да знаеш нещо. Искам да знаеш, че в тези кратки седмици ме накара да се чувствам невероятно. Накара ме да се почувствам способна да се изправя срещу целия свят. За целия ми живот само двама мъже са ме карали да изпитвам подобно нещо: ти и първият ми съпруг.
— Но вторият ти съпруг…
Хаилона се засмя горчиво. С крайчеца на окото си Тамас видя, че лицето ѝ е пламнало; тя тъкмо повдигаше носна кърпа към устните си.
— Съпругът ми е страхливец. Проклятие, дори не мога да изрека името му. — Тя въздъхна и се облегна на една от колоните. — Почитам го. Той е един от най-добрите търговци в южната част на Делив, но е и един от най-големите страхливци в същата тази област. Не го обичам.
Тамас се взираше в пороя и размишляваше над неизреченото. Хаилона не обичаше съпруга си — но обичаше него. Той прочисти гърло.
— Съжалявам, Хали. Наистина, наистина съжалявам.
— Съжаляваш — повтори тя и се засмя, макар да прозвуча като ридание.
Тамас чувстваше как сърцето му се къса. Жената, която стоеше до него, бе могъщо създание. Сред жените кандидатки, стремящи се да спечелят ръката му — преди светът да открие що за озлобен вдовец е в действителност, Хаилона не отстъпваше по нищо на лейди Винцеслав.
Тя приглади дрехата си и видимо се овладя.
— Срещнах се с предводителя на кезианската армия, когато нашествениците се появиха за първи път — рече тя. Тонът ѝ звучеше съвсем различно, изцяло делово. — Завариха ни неподготвени, защото се представяха за адранци. Първата нощ генералът събра всички благородници в дома на губернатора. Каза ни, че сме пленници и нямаме право да напускаме града. Той говореше адрански без какъвто и да било акцент. И деливанският му беше чист, без никакви кезиански примеси. В началото бях сигурна, че това наистина са адранци.
— Впоследствие започнах да се замислям. Аз те познавах. От писмата на Сабон знаех, че винаги се допитваш до него. Никой от двама ви не би нападнал Делив. В началото смятах, че някой от твоите генерали се е побъркал и е решил да ти измени. Въпросният генерал действително изглеждаше лабилен. Опасно нестабилен, непредсказуем.
— Видя ли ръцете му? — тихо я прекъсна Тамас.
Хаилона се намръщи.
— Не. Той винаги ги държеше под шинела си. Струваше ми се интересна привичка, но не се бях замисляла по-рано.
— Защото няма ръце — каза Тамас.
— Няма ръце? — смая се Хаилона. — Мисля, че щях да съм чула за безрък кезиански генерал.
— Това е… скорошно обстоятелство — рече фелдмаршалът. — Освен това той не е генерал, а Привилегирован.
— Как така е Привилегирован, след като няма… О, разбирам. — За момент тя се взря мълчаливо в него. — Твое дело, нали? — Последва ново мълчание. — Наистина ли омразата ти към Привилегированите е толкова силна?
— Омразата ми към него е толкова силна. — Тамас се постара да запази гласа си безстрастен. Не му се удаде. — Херцог Никслаус е човекът, който залови и обезглави Ерика и ми изпрати… изпрати ми нейната…
Почувства как ръката ѝ докосва рамото му. Той стисна очи. Въпреки това сълзите напираха. Никога нямаше да си прости, че не бе успял да я спаси.