— Тамас.
Той се опомни.
— Родителите ви наистина ли са се отрекли от Сабон?
Тя отдръпна ръка от рамото му и отново се облегна на колоната.
— В Делив барутните магове не са извън закона. Но и не се ползват с държавната подкрепа, както е в Адро. Родителите ни искаха той да постъпи в армията. Но ако го стореше, дарбата му щеше да остане неизползвана. Сякаш изобщо не съществува. Когато ти се появи и го покани да се присъедини към теб и първата барутна кабала в света, Сабон не беше на себе си от възторг. Никога не го бях виждала толкова щастлив. Родителите ни не го разбираха.
— Той никога не ми е казвал това.
— Не би ти казал — рече Хаилона. Тя се усмихна и Тамас си припомни красотата ѝ. — Ти си неговият най-добър приятел.
— Той също беше моят най-добър приятел.
Усмивката изчезна.
— Беше?
— Той е мъртъв, Хали.
Тя направи крачка назад. И още една.
— Моля? Не. Не и Сабон.
— Застреля го кезиански Пазител. Един от хората на херцог Никслаус.
— И ти… ти си го оставил да умре?
— Не съм. Беше засада, аз…
Мекотата, сияла до преди мигове в очите ѝ, изчезна. Нямаше и следа от доскорошната обич или каквито и да било други чувства. Тя дишаше тежко, вкопчена в дрехата си, с изпълнени с ужас очи. Хаилона се извърна и побягна надолу по стълбището.
— Хали!
Тамас чу как вратата на параклиса се затръшва. Облегна се на камбаната; почувства как тя леко се разклаща под тежестта му, без да издаде звук. Той поклати глава и втренчи невиждащ поглед в дъжда.
Нима след себе си оставяше единствено страдания и смърт? Тъга, вдовици и опечалени семейства? Сви ръцете си в пестници. Как смееше тя да го вини? Сабон беше най-добрият му приятел. Най-довереният му човек за изминалите петнадесет години.
Не, тя имаше основание да го вини. Тамас наистина бе предшественик на смъртта. Никой не биваше да му поверява живота си.
Измина може би час, преди вратата под него да се отвори отново. От кулата долетяха бавни, отмерени стъпки. Тамас се навъси объркано в опит да отгатне посетителя, но миг по-късно долови познатия мирис на цигарен дим.
— Сър — поздрави Олем, докато се присъединяваше към него. Шинелът и ниско нахлупената фуражка бяха подгизнали от дъжда. Под връхната дреха носеше обичайната си адранска униформа, с полковническите звездички, съответстващи на новия му чин. Тамас го бе повишил едва снощи, а му се струваше, че е изминала цяла вечност.
— Нали ги беше свършил — рече Тамас и посочи с поглед захапаната от телохранителя цигара.
Олем я извади от устата си, погледна я сякаш я виждаше за първи път и издуха дима през носа, преди да я върне обратно на мястото ѝ.
— Отбих се в една тютюнджийница на път за насам.
— Виждам, че все още умееш да преценяваш важните неща.
— Разбира се. Не изглеждате добре, сър.
Тамас се загледа към града.
— Понякога се чувствам като чума.
— Подобно нещо — отвърна Олем подир миг размисъл — би могло да се каже с известно основание.
— Много ми помагаш.
— Старая се, сър.
— Какво всъщност правиш тук? Казах на Влора да даде знак, не да те изпраща тук. И как, бездната да те глътне, си успял да прекосиш реката посред бял ден?
— Престорих се, че съм кезиански полковник, който се преструва на адранец — обясни Олем. — Оказа се плашещо лесно.
— И никой не поиска да му се легитимираш?
— В този порой? — махна с ръка Олем. — Не познавате наборните войници, сър. Никой не се интересува от документи в подобно време.
— Това е небрежност.
— В този случай е късмет. Освен това нося вести.
Тамас наостри слух.
— Какви вести?
— Деливански части се намират на около ден и половина път от града. Приближават от запад. Разузнавачите ни ги забелязаха само преди часове.
— Какви части по-точно?
— Най-малко няколко бригади.
Тамас изруга.
— Това не е ли добре за нас, сър?
— Може и да е. Във всеки случай трябва да нападнем скоро.
— Няма да бъдем готови, сър.
— Ще трябва да сме. Трябва да намерим начин да предупредим деливанците, че нещата не са такива, каквито изглеждат. В противен случай техните бригади ще връхлетят върху нас, решавайки, че ние сме завзелите града адранци.
— Да вървим — подкани Тамас, докато се отправяше към стълбището. — И не сваляй ръка от пистолета. Възможно е да започвам битка, която не мога да спечеля.
Влора изчакваше в подножието на стълбището.
— Барутните магове? — попита Тамас.