Таниел затвори очи с надеждата, че тя ще престане да говори.
— Изглеждаш добре, Двустрелни — рече Жулин. — Говоря сериозно. Погледни мен. Крезимир ме изтезава в продължение на седмици, преди да ме окачи тук. Интересно ми е защо не е постъпил по същия начин и с теб. Не се притеснявай. След две седмици ще ти е минало като на куче. Аз обаче… Никога няма да се възстановя. Крезимир се погрижи за това. В последно време не съм зървала огледало, но ти можеш да ми кажеш: онзи очарователен белег върху лицето ми още ли личи?
Дали дългият престой на върха на стълба, лишена от възможността да умре, не бе отнел разсъдъка ѝ? Ръцете на Таниел вече започваха да го болят от тежестта му. И това тепърва щеше да се влошава. Най-сетне той се извърна да я погледне.
Изглеждаше отвратително. От косата ѝ не бе останало почти нищо. Кожата ѝ, някога гладка и здрава, стоеше напукана и съсухрена. Особено пострадало беше лицето ѝ — с отрязан нос, повечето от зъбите ѝ липсваха. Въпреки това тя се усмихваше широко на Таниел. Очевидно знаеше какво му минава през ума.
В очите ѝ личеше лудост.
— Обаятелна както винаги — рече Таниел. Той погледна към ръцете си, стегнати за китките високо над главата му. Болката се усилваше. Опита да повдигне нозе, но след няколко мига се отказа със стон, изразяващ отчасти болка, отчасти гняв.
— Болката не отминава — осведоми го Жулин. — Даже месеци по-късно. Даже след като вече не си чувстваш ръцете, просто се премества в раменете. Установих — тя наклони бавно глава встрани, при което ликът ѝ за момент се изкриви в агония, — че редуването на ръката, която поема тежестта ти, помага.
Таниел затвори очи. Щеше ли да оцелее толкова дълго? Щеше ли да е още жив месеци по-късно? Месеци, през които щеше да наблюдава как отечеството му погива, без да е способен да направи каквото и да било?
Видя как от адранския лагер се отдалечава конник с развято бяло знаме.
Може би идваше да преговаря за примирие? Или пък предателят Хиланска най-сетне бе убедил щаба да се предадат?
Таниел започна да се мята по-ожесточено. Трябваше да се освободи от въжето.
Тамас намери Хаилона в подземието на мелницата, някога служило за зърнохранилище. Единственото помещение, където човек можеше да се усамоти. Беше пропито с миризмата на пшеница, а за Тамасовите ноздри и с прах.
Той почука на рамката на открехнатата врата и Хаилона повдигна очи. Рупър, икономът, седеше недалеч от прага. Той се надигна при вида на Тамас.
— Ти уби малкия ми брат — каза Хаилона.
Това вече не беше честно. Тамас не носеше вина. Още от самото начало Сабон познаваше рисковете, които носеше Тамасовото предложение. Но освен това Тамас знаеше, че беше почти невъзможно да убеди Хаилона в това.
— Нужна ми е помощта ти.
— Върви да се продъниш. Махай се от очите ми.
— Хаилона… — Тамас пристъпи напред.
Рупър го пресрещна и му препречи пътя, засланяйки господарката си.
Тамас присви очи срещу него.
— Хаилона, трябва да намеря начин да се промъкна в дома на губернатора. Възнамерявам да убия човека, убил съпругата ми и твоя брат.
Рупър не спря да напредва, докато гърдите му не се допряха до тези на Тамас.
— Дамата ви помоли да си вървите, сър.
Хаилона повдигна ръка.
— Всичко е наред, Рупър. — Тя попи очите си с носна кърпичка. Другата ѝ ръка оставаше повдигната във въздуха, в подканящ изчакване жест. След няколко мига я отпусна. — Покажи на Тамас тайния проход на имението.
— Сигурна ли сте, госпожо?
— Да.
Тамас се отдръпна от иконома.
— Благодаря ти, Хали.
— Убий негодника, Тамас — рече Хаилона. — Накарай го да страда. — Тя пое треперлив дъх. — След това не искам да те виждам никога повече.
— Разбирам.
Тамас напусна мелницата. Влора го чакаше вън, на дъжда. Носеше тривърха шапка и шинел. Тя наклони шапката към Тамас, при което от ръба се стекоха струйки вода. Подпираше се на пушка и под незакопчания шинел се забелязваха адранската ѝ униформа и дръжката на пистолет.
— Олем при войската ли се върна?
Влора кимна.
— Къде са другите?
— Чакат.
Тамас кимна. Няколко минути по-късно и Рупър излезе на улицата и тримата потеглиха. В периферията на мелничарския квартал, насядали по външните маси на иначе изоставено кафене, изчакваха Тамасовите барутни магове.
Бе довел със себе си само най-добрите. Онези, обучавани от Сабон през лятото в столицата, все още се намираха в града. Те не притежаваха нито опита, нито уменията, необходими за подобна мисия.
Барутните кабалисти бяха облечени по същия начин като Влора: с шинели и тривърхи шапки. Въоръжени до зъби, от пистолети до саби и кинжали. И цялото количество барут, което човек можеше да носи. Тамас откри, че се усмихва. Осмина мъже и жени, всеки от които талантлив барутен маг. С подобни хора край себе си той не се нуждаеше от войска. Огледа набързо улиците, за да се увери, че наблизо няма кезиански патрули, сетне се обърна към маговете си: