— Ще отвлечем вниманието, за да могат местните да освободят съгражданите си, пленени от кезианците — поде фелдмаршалът. — Сред тези затворници е и Гаврил. Иска ми се да участвам в спасяването му лично, но имаме по-важна задача.
— А тя е да смажем главата на позорните окупатори. Ще нанесем завършващ удар. Всички знаете за отношенията ми с херцог Никслаус, затова не е нужно да изтъквам, че пристъпвам към това дело с известна… наслада.
Неколцина от маговете се изкикотиха.
— Но както казах, нашата цел е да отвлечем вниманието на врага. Имам намерение да привлека колкото се може повече войници. Няма съмнение, че сред тях ще има и Пазители. Може би дори десетки. Дори и предвид нашите умения, предимството ще бъде на страната на противника. За мен тази мисия е мъст. Но няма да очаквам от вас да се жертвате в името на моето отмъщение.
Един от маговете му — момиче на годините на Влора, което се казваше Леони — попита:
— Нима очаквате да умрете тук, сър?
— Никога не очаквам да умра в битка. Подобни очаквания имат навика да се сбъдват. Но има моменти, а този определено е такъв, в които вероятността да изгубя е много по-голяма.
— Това е засукан начин да каже, че очаква да умре — обади се Влора.
Тамас я стрелна с поглед.
— Сър… — повдигна ръка Андрия.
— Да?
— Аз се присъединих, за да убивам кезианци. За последните два месеца добавих петдесет и седем резки върху приклада на пушката си. Исках до края на кампанията да съм ги закръглил на сто. Там ще има ли четиридесет и трима кезианци?
— Напълно е вероятно.
— Много добре, сър. Бройте ме.
— Останалите също ще дойдем — тихо каза Влора.
— Благодаря ви.
— Аз не го правя заради вас, сър — рече Андрия. — Правя го, за да убивам кезианци.
— И въпреки това оценявам жеста. Рупър, ще бъдеш ли така добър?
Те последваха иконома, като спираха само да изчакат караулите. Укрит в сенките, Тамас имаше възможност да ги огледа. Патрулиращите крачеха припряно, с видимо изострено внимание. Тамас познаваше това напрежение. Същият поглед бе съзирал в очите на другарите си в Гурла — да обхождаш враждебно настроен град в последния ден преди заминаването… Тогава човек очаква — и се опасява от — всичко.
Домът на губернатора се намираше в същия квартал като имението на Хаилона. Тамасовата групичка притичваше между дворните стени, докато не достигна един малък парк встрани от булеварда. Рупър ги поведе към бараката на градинаря, скрита дълбоко сред дърветата.
Групата им едва се побираше в тясната постройка. Рупър отмести маса, повдигна прашасалия килим и го захвърли встрани. На пода изникна капак. След като запали фенер, икономът ги въведе в подземието.
То имаше голи, пръстени стени, поддържани единствено от глинестата почва. На пръв поглед по нищо не се отличаваше от обикновено мазе. Около четири крачки широко и десетина дълго, преградено на две. Едва когато пристъпеше в по-малката стаичка човек можеше да открие отвора на тунел, чийто ъгъл по-рано го бе скривал от погледа.
Тамас отброи близо четиристотин крачки сред влага и нетърпелива да се пренесе върху шинела му кал, преди да достигнат каменно стълбище, на върха на което ги очакваше друго подземие, по-просторно. Тукашните стени вече бяха каменни; край една от тях имаше прашен гардероб, двоен креват и празна мускетна стойка. В отсрещния край на подземието се извиваше стълбище.
— Това подземие и тунелът, който прекосихме току-що — заговори Рупър; първите му думи, откакто се бе присъединил към тях, — са били изработени много отдавна, още по времето, когато безредиците са били нещо обичайно в тези части на Делив. — Икономът посочи към стената. — Това стълбище ще ви отведе до втория етаж на имението. Тайната врата е замаскирана като секция от библиотека в кабинета на губернатора. Сега се връщам при господарката си.
Тамас го улови за рамото, преди Рупър да е успял да поеме обратно.
— Кажи на Хали, че… Предай ѝ, че наистина съжалявам, задето не се върнах.
Рупър се отскубна от ръката му и пое обратно по тунела, като отнесе фенера със себе си. Тамас и маговете му останаха обгърнати в мрак.
Фелдмаршалът посипа няколко прашинки барут върху езика си, което му позволи да различава очертанията на предметите дори и сред пълната тъмнина. Заизкачва се бавно по стълбището, колкото можеше по-тихо. То проскърцваше под стъпките му; кованото желязо стържеше под тежестта му.