Выбрать главу

— Но, сър — осмели се да протестира нечий глас, — градът…

— Хич не ме е грижа за града. Не ме е грижа дори Делив да подкрепи Адро. Той е тук, глупако! Дошъл е!

— Никслаус — прошепна Тамас.

Фелдмаршалът гледаше как войниците тичешком се отдалечават от имението, за да предадат нарежданията.

— Е, Демасолин — промълви Тамас, — ще си получиш желаната диверсия.

Припрени стъпки по стълбището във фоайето придружаваха истеричните искания на Никслаус.

— Той идва — просъска Андрия от поста си край вратата.

— Тук ли ще го посрещнем? — попита Влора.

Пред очите на Тамас бяха изникнали телата на деливанските политици, обесени на покрива на местната катедрала. Насреща му се взираше празният поглед на Сабон, проснат върху чакълената алея на Шарлемунд. Всички онези войници, които Тамас бе изгубил в опитите си да залови Никслаус.

Виждаше пред себе си и главата на Ерика. Застинало в ужас лице, сплъстени от кръв златни коси, чисто прерязана шия. И край нея — усмивката на Никслаус, който му връчваше главата.

Тамас изсипа цял барутен фишек в устата си. Тялото му пламна от внезапния прилив на сили. Влора трябваше да е забелязала нещо по лицето му, защото изруга тихо.

— Андрия, отдръпни се — настойчиво прошепна тя.

Тамас изхвърча през двукрилата врата на кабинета, изтеглил пистолет в движение.

— Никслаус! — изрева той.

Глава четиридесет и трета

— Граждани на Адопещ! — прогърмя гласът на лорд Кларемон.

От усиления звук и шока коленете на Адамат омекнаха за момент.

— Мамка му — просъска инспекторът, — довел е и Привилегировани със себе си! — Това бе единственият начин гласът му да надделее над рева на подобна тълпа.

— Приятели — продължи лорд Кларемон, — братя и сестри. Сънародници! Нося ви приветствия от най-далечните краища на света. Дойдох тук днес, за да се срещна с вас, съотечественици, и смирено да сведа чело пред вас, като предложа кандидатурата си за министър-председател на нашата прекрасна страна. — Едновременно с тези си думи Кларемон действително се отпусна на едно коляно и почтително сведе глава. След малко се изправи и протегна ръце, сякаш се опитваше да обгърне в обятията си всички онези, мъже, жени и деца, струпали се по бреговете на реката.

— Това е една велика нация. Ние сме благословени с толкова много. Разполагаме с профсъюзите, армията, Крилете на Адом, банките и планинската стража. С нашата индустрия, която няма равна в целия модерен свят. И най-могъщите герои, на които една държава може да се надява — хора като Таниел Двустрелни и покойния фелдмаршал Тамас.

Лорд Кларемон въздъхна и сведе глава с вида на човек, връхлетян от внезапна покруса.

— Фелдмаршал Тамас загина във ваше име, приятели. Заради мен. Заради всички ни, за да не гнием под кезианска тирания. И ние не бива да допускаме неговата визия да си отиде заедно с него!

Тълпите бяха напълно притихнали. Адамат чу как някой изтървава монета и мислено се наруга, защото се улови, че е започнал да следи речта на Кларемон със затаен дъх.

— Сега страната се нуждае от надежда. За това съм довел със себе си девет хиляди от най-добрите войници на Брудания, с които да подкрепя адранската армия в отпора ѝ срещу кезианския агресор. — Той отметна ръка към върволицата търговски съдове, проточила се по реката. — Донесъл съм със себе си оръдия, пушки и припаси. Храна и пари. Съкровища от четирите краища на света. И всичко това ще влее свежи сили във войната срещу Кез.

— Правя всичко това, без да очаквам благодарност или отплата, без да скъпернича нито с богатствата, нито с усилията си. Моля ви единствено да ме счетете за достоен кандидат в задаващите се избори.

Адамат забеляза, че биват спускани още лодки. Тези бяха изпълнени с брудански войници и още при спускането си на вода загребаха към сушата. Лодката на Кларемон бе вдигнала котва и бавно се приближаваше към амфитеатъра.

— Сънародници — продължи Кларемон сред все още царящата тишина, — тази страна се нуждае от промяна. Тя е страна на прогресивната мисъл! Хранилище на интелектуален и индустриален напредък. В качеството си на министър аз ще продължа да подкрепям тази промяна, за да ни въведа в задаващия се век. Ще забравим старото. Суеверията. Глупостта.

— Богове — какво са сторили те за вас? — Той поклати глава. — Нищо. Онези слухове за завърналите се Крезимир и Адом? Да, истина са. Ала знайте следното: ние няма да ги търпим. За тях няма място в нашия свят и аз възнамерявам да им покажа това.