Създанието се изправи на крака.
И рухна окончателно, защото Андрия скочи от стълбищната площадка и се приземи зад него, пронизвайки черепа му с щик.
— Вървете да убиете херцога — подкани го Андрия и се затича срещу кезианските пехотинци.
Тамас се хвърли към коридора, където за последно бе зърнал Никслаус. Проходът беше дълъг близо стотина метра и отвеждаше в друго крило на имението. Тамас отвори третото си око, стискайки зъби заради гаденето, и подири познатото сияние на Пазители и Привилегировани.
Някакъв войник изскочи с крясък от една от стаите по протежение на коридора. Тамас затвори третото си око и залитна назад, почувствал острие да разсича края на стомаха му. Отрази нов удар и извади втория си пистолет, който изпразни от упор. Куршумът потъна в гърдите на кезианеца. С изненадано изражение онзи се свлече на пода.
Тамас го остави там и отново се затича. Болката в ранения крак кънтеше като барабан, а прясната рана жилеше. В близост до завоя в края на прохода той забави ход. Отвъд го очакваше друг коридор, също толкова дълъг.
Нямаше и следа от Никслаус.
— Сър! — До него изникна Влора, дишаща тежко.
— Той тръгна насам — рече Тамас.
Тя кимна и се затича пред него.
Беше набрала около петнадесетина крачки преднина, когато притаявалият се зад една от вратите Пазител изскочи с трясък от скривалището си и се блъсна в нея. Неговият устрем отнесе и двама им в друга стая.
— Влора! — Тамас се затича напред само за да се закове на място.
— Нито крачка повече — нареди глас. Никслаус. Гласът му идваше от стаята, в която Пазителят бе блъснал Влора.
— Дошъл съм да те убия — рече Тамас.
— Не и ако искаш тя да остане жива.
Тамас сведе поглед към кобурите си. И двата пистолета бяха празни. Може би щеше да успее да запрати куршум зад ъгъла… Не. Знаеше, че може да го направи.
— Влора? — подвикна Тамас.
Никакъв отговор.
— Ако тя е мъртва — каза Тамас, — нямам причина да не вляза.
Той чу гневно басово сумтене, последвано от гласа на Влора:
— Добре съм, сър.
— За момента — уточни гласът на Никслаус. — Но ако отново ухапе моя Пазител, ще го оставя да ѝ извие врата. Използвам я като щит, Тамас. Ако насочиш куршум отвъд ъгъла, ще улучиш нея.
Тамас прибра сабята и извади пистолет. Зареди го бързо, уверено, и го прибра, за да зареди и другия.
— Как е кракът ни? — продължаваше Никслаус. — Изненадан съм, че издържа толкова много тежест.
— Излекува го бог, така че — фантастично. Ами твоите ръце? Крезимир създаде ли ти нови китки?
Последвалата сподавена ругатня го изпълни със задоволство.
— Предай се, Тамас, или убивам момичето.
— Убий я — отвърна Тамас. — Не ме е грижа.
— Аз пък мисля друго. Познавам я. Това е Влора. Май така и не съм ти казвал, че тя също попадна сред проектите ми? Говоря за съблазняването ѝ. — Тамас чу ново дрезгаво изсумтяване от страна на Пазителя, последвано от Никслаусовия смях. — Вероятно си смятал, че е било дело на аристокрацията. Онова леке също си мислеше така.
— Тя предаде Таниел — каза Тамас. — Както казах: не ме е грижа за нея.
Никслаус изцъка неодобрително с език.
— Хайде сега, Тамас, аз зная всичко за теб. Зная на какво се надяваш и от какво се страхуваш. Познавам и хората, които цениш. Тя винаги е била една от тях. Минавало ли ти е през ума да я катурнеш, след като Таниел отмени сватбата? Зная, че е така. Ето че тя внезапно се оказва достъпна. Колко ли те е изкушавало това…
Тамас отвори третото си око и се отдръпна от стената. Можеше да различи яркото сияние на Никслаус Отвъд. Привилегированият стоеше на десетина крачки от ъгъла. Малко по-близо до коридора личаха мътният блясък на Пазителя и едва долавящото се сияние, излъчвано от Влора. Двамата с Пазителя действително се намираха пред Никслаус. Имаше голяма вероятност Тамас да простреля Влора, ако запрати куршум зад ъгъла.
— Хвърли пистолета, Тамас, и ще я пощадя — рече Никслаус.
— И защо да ти вярвам?
— Защото нямаш избор. В момента градината се изпълва с войници. Колкото и магове да си довел със себе си, няма да ти стигнат. Ако положиш оръжие, давам ти думата си, че тя ще живее.
— На какво се дължи тази щедрост? — попита Тамас и извади втория пистолет. Насочи единия към сиянието на Привилегирования, а другия към това на Пазителя.
— Знам ли и аз какво ме е прихванало — рече Никслаус. — Може би мисълта за главата ти, набучена на пика, ме размеква. — Гласът му прерасна във вик. — Помисли си само, Тамас. Няколко месеца по-рано аз бях онзи, който се намираше в безизходна ситуация, обграждан от твоите войници. Какъв обрат! Може да взема да ти отрежа ръцете, преди да те убия.