Таниел се извърна. Не можеше да понесе тази гледка на безпричинна, неоснователна жестокост. Боговете, изглежда, бяха също тъй дребнави, колкото и простосмъртните.
Магът отново се загледа в адранския лагер, опитвайки, се да разпознае някоя от фигурите. Макар че от такова голямо разстояние бе малко вероятно да успее.
По това време Ка-поел вече щеше да е разбрала за сполетялото го.
Ако още беше жива.
Таниел напрегна ръце и се набра на въжето. Увисна за момент и се отпусна. Беше изтощен от цялата утрин, прекарана в мятане.
— Какво правиш, Отличнико? — попита Жулин.
— Опитвам се да се измъкна. — Той отново се набра. Издигна се на два, може би три пръста.
— Не можеш. Ако паднеш от толкова високо, ще си строшиш краката.
— Може би ще успея да се плъзна до земята.
Жулин се разсмя.
— Тогава просто ще те окачат отново.
Движение сред кезианския лагер привлече вниманието му. Сам не знаеше причината, накарала го да погледне натам, защото не се случваше нищо необичайно. Той присви очи…
Сред войниците лъкатушеше дребна фигура. Носеше качулка, може би беше дете. Но Таниел осъзна, че фигурата му е позната. Познаваше и специфичната походка.
Ка-поел. Какво правеше тук? Трябваше да се махне, да напусне лагера, преди да са я заловили!
Никой не ѝ обръщаше внимание. Войниците бяха затънали в подготовка, очевидно за нещо мащабно. В момента тя се намираше на около стотина крачки от него и напредваше, без да бърза.
Таниел отново напрегна мишци. Не спря да се повдига, докато лицето му почти не се докосна до куката. Всяка частица в тялото му трепереше от напрежение; изтерзаната му от побоя плът крещеше от болка.
— Какво възнамеряваш да правиш, Отличнико?
Гласът на Жулин звучеше чист. Без хриптене. Един бърз поглед към нея му показа, че се взира в него настойчиво.
Таниел се отпусна, задъхан.
— Ще убия Крезимир.
Ка-поел се приближаваше. Какво възнамеряваше да прави, когато стигнеше до него? Магията ѝ не можеше да го освободи от колоната.
В далечината, сред ничията земя между двата лагера, Таниел зърна самотен силует да се отдалечава от адранския стан. Висок и заоблен, препасал бяла престилка. Михали.
Таниел се нуждаеше само от миг, за да открие Крезимир. Богът стоеше в челото на кезианските редици. Бе преоблякъл окървавените си дрехи, но все още носеше маската си. Той също закрачи към полето.
Барутният маг се повдигна отново. Най-сетне пръстите му докоснаха куката. Той започна да опипва предпазливо. Усилията му все пак бяха разхлабили въжетата. Може би не достатъчно, че да му позволят да се изхлузи от тях, но…
Таниел сграбчи куката с две ръце и притисна краката си към стълба. Като се възползва от тяхната опора, продължи да се издига. Закрепен стабилно, той можа да изцеди още сила от започващите си да треперят от напрежение бедра. Още съвсем малко…
Готово! Въжетата преминаха над извивката на куката и се оказаха свободни. Внезапното вълнение едва не го замая. Вече нищо не го задържаше за колоната! Можеше да скочи долу във всеки един момент.
В новото му положение погледът към земята породи неприятно усещане. Евентуалният скок не му се струваше особено добра идея.
Стиснал куката, той се извъртя с лице към стълба.
— Ти си упорит негодник — рече Жулин.
Таниел не ѝ отговори. Започна да се спуска бавно по дървената колона, дирейки опора с връхчетата на пръстите и с подметките си, сякаш се намираше върху скала. Всяко мускулче протестираше в агония. Ноктите на ръцете му нямаше да издържат целия път до долу.
След около два метра Таниел спря, за да събере сили.
— Наистина ли си способен да го сториш? — попита Жулин. — Да убиеш Крезимир?
Барутният маг преодоля още половин метър.
— Дивачката е, нали? Бездните да я глътнат, магията ѝ е могъща. Може и да успее да го убие.
Таниел мълчеше. Нов половин метър. Щеше да успее.
Погледна надолу. Четирима войници стояха на пост около стълба. Никой от тях не забелязваше, че се е освободил. Таниел трябваше да се спусне достатъчно ниско, за да може да повали един от тях със скока си и сетне да се изправи срещу останалите трима — с все още вързани ръце. Ка-поел щеше да е пристигнала по това време. Тя можеше…