Неочаквано тя изникна в полезрението му, насочила се към един от пазачите. Войникът се напрегна и изрече нещо, повдигайки длан. Юмручето на Ка-поел се стрелна и го блъсна в шията. Постовият рухна на колене, плюейки кръв.
Още един метър. Сърцето на Таниел биеше оглушително. Трябваше да продължи.
— Обещай ми нещо — рече Жулин.
— По-бързо, трябва да сляза по-бързо — прошепна Таниел на себе си.
— Обещай, че ще ме убиеш. Застреляй ме в главата с куршум като онези, които използва, за да ослепиш Крезимир. Предвид настоящата ми слабост, това ще е достатъчно, за да ме довърши. Сметни го за отмъщение, ако предпочиташ.
Таниел погледна надолу. Ка-поел се биеше с друг войник. Трети я сграбчи за раменете.
— Обещай ми, Таниел.
Молбата в гласа ѝ го порази. Той спря за миг, колкото да я погледне.
— Обещавам.
Жулин се изсмя пронизително.
В подножието на стълба тримата постови бяха повалили Ка-поел на земята. Таниел пое дълбоко дъх и затвори очи.
И се пусна.
Глава четиридесет и четвърта
Тамас последва Никслаус през една от страничните врати и се озова на двора. Земята бе подгизнала; дъждът продължаваше да се изсипва на талази. Още беше едва шест и половина, а небето вече тъмнееше. Беше се надигнал онзи специфичен вятър, предвещаващ буря.
Привилегированият точно изчезваше зад ъгъла на къщата, когато Тамас пристъпи сред градината. Фелдмаршалът се затича подире му.
Непосредствено преди ъгъла забави ход и спря. Един бърз поглед разкри поне петдесетима, а може би и повече войници, пръснати из предния двор. Прикрити зад карети и скулптури, кезианците участваха в престрелка с барутните магове.
Никслаус скочи върху стъпалото на карета и промуши лакът през една от дръжките. Викът му се примеси с мускетните залпове:
— Карай! — Той блъсна по тавана на купето с чукана на другата си ръка и скочи вътре. Каретата пое по алеята и излезе на улицата.
Куршум отчупи парче мазилка досами главата на Тамас, който побърза да се дръпне. Бяха го забелязали.
Той огледа войниците. Бяха прекалено много дори и да беше в най-върховата си форма. А и бе изразходвал по-голямата част от барута си за онзи изстрел през стената. Хвърли преценяващ поглед към градинската стена, издигаща се на около петдесетина крачки от него. Прекалено висока.
Някаква суматоха го накара да рискува и да надникне отново. Барутният рог на кезиански войник неочаквано бе избухнал, разполовявайки притежателя си на две. Пред очите на Тамас същото сполетя и втори, сетне и трети. Войниците започнаха да захвърлят мускетите, рогове и фишеците си, за да избегнат подобна смърт.
Това сигурно бе дело на Влора. Единствено тя притежаваше толкова обширен обхват на влияние. Явно се беше добрала до прозорец — или пък някой я напътстваше. Опасно глупаво бе да се опитваш да взривиш барут слепешком. Това се отнасяше както за самия барутен маг, така и за неговите съюзници.
Портите на дома неочаквано изкънтяха. Андрия изхвърча от къщата, стиснал пушка с прикрепен щик в две ръце и крещеше с цяло гърло. Гледаше диво, бе изгубил шапката си, а шинелът му се вееше подире му. Магът връхлетя върху най-близкия противник и безмилостно го изкорми.
По-добра възможност Тамас нямаше да получи.
Той спринтира през градината, встрани от кезианските войници. Повечето от тях не му обърнаха внимание, втренчени в Андрия.
Фелдмаршалът доближи портата. Някакъв войник се обърна да го пресрещне, като трескаво се опитваше да прикрепи щика към мускета си. Тамас продължи да тича, без да изменя посоката си. Скочи върху един от декоративните камъни, оттласна се и полетя във въздуха. По време на полета ботушът му се стовари в брадичката на войника. В следващия миг Тамас вече се намираше на улицата.
Там имаше още войници. Фелдмаршалът осъзна, че е останал сам срещу двадесет вражески пехотинци.
Той възпламени всичкия околен барут. Използва мисълта си, за да насочи енергията на взрива встрани от себе си, но това никога не му се бе отдавало така, както на други, и ударната вълна го повали по гръб.
Тамас се приповдигна на колене, сетне се изправи. Опита се да прогони замайването. Болката в крака му проряза ненадейно барутния транс. Той залитна за момент, докато се оглеждаше за каретата на Никслаус.
Улицата бе засипана с тела. Почти всички войници бяха загинали на място. Малцината оцелели стенеха, вкопчени в откъснатите си крайници. Черва и кръв заливаха паважа. От гледката — и от смесената миризма на барут и кръв — му се догади.