Фелдмаршалът си проправяше път, стиснал сабя пред себе си, повдигнал десница, за да могат хората му да видят зацапаната бяла ивица високо над лакътя му. Изблъскваше, намушкваше и след като поспря за миг, за да окуражи бойците от Седма бригада, продължи да търси Никслаус.
Как ли каретата на херцога бе прекосила това меле? Може би кочияшът бе озверил конете, оставяйки ги да тъпчат войниците безразборно, само и само колата да премине? Или пък херцогът бе съумял да се измъкне, като по някакъв начин бе скрил каретата от погледа му и все още се укриваше някъде в града?
Тамас зърна полковник Арбър, с подгизнала униформа, стиснал в една ръка ченето си, а с другата стискаше тежката си кавалерийска сабя и здравата пердашеше някакъв кезиански капитан. Един порив на вятъра сгъсти дъжда и скри полковника от очите му. Когато утихна, и двамата противници вече ги нямаше.
Тамас отби удар с щик и разтвори третото си око, готов за обичайната слабост. Искрици цвят изникнаха сред бурята, потрепващи като свещи във ветровита зала. Това бяха Чудаците и от двете страни.
Тамас насочи погледа си обратно към града. Не виждаше нищо друго, освен Чудаци. Никакви Привилегировани. Неколцина Пазители.
Дъждът отново се засили. Блесна мълния, за момент осветила цялото полесражение.
Войниците се бореха с калта, ботушите им се хлъзгаха и затъваха. Същинско море от сини униформи, подгизнали и кални. Дали белите ивици плат изобщо личаха? Най-вероятно нощес хиляди щяха да умрат от ръцете на собствените си другари.
В светлината на нова мълния Тамас зърна нещо на около четиридесетина крачки пред себе си, непосредствено край пътя. Трясъкът на гръмотевица последва веднага. Тамас почувства кънтенето на звука в гръдния си кош. Третото му око съзираше огън край пътя — не от пламък, а от светлина в Отвъд, която издаваше присъствието на Привилегирован.
От по-близо можеше да види, че очертанията, привлекли погледа му преди мигове, принадлежат на изпотрошеното купе.
Изглежда, кочияшът бе прибегнал до някаква по-рязка маневра, при която едно от колелата бе напуснало павирания път и се бе врязало в податливата, дълбока кал. Каретата лежеше преобърната на дъното на дере, колелата още се въртяха.
Войниците се сражаваха около нея, без изобщо да ѝ обръщат внимание, напук на пресните дири в калта и шумните усилия на коларя да усмири шестте подивели коня.
Тамас се спусна в дерето петдесетина крачки по-нагоре от авариралата карета, без да откъсва очи от нея. Никслаус не се виждаше наоколо. Третото му око показваше, че Привилегированият е все още в купето. Вътре нямаше Пазители. Това злополука ли беше? Или капан?
Тамас се приближи, опрял едната си ръка на калния наклон, за да пази равновесие, стиснал дръжката на единия от пистолетите си с другата. Барутът в подсипа може и да се беше навлажнил, но онзи в дулото щеше да е още сух и да се отзове на мисълта му, за да произведе изстрел. Само един изстрел. Това беше всичко, с което разполагаше.
Това беше всичко, от което се нуждаеше.
Тамас изкърти вратата на каретата и надникна вътре. Никслаус лежеше сред локва дъждовна вода, опрял гръб в стената на купето. Фелдмаршалът го сграбчи за дрехата и го издърпа навън, като го блъсна върху склона.
— Ще гледам как умираш — изкрещя Тамас, за да надвика бурята. Прибра пистолета и сграбчи Никслаус за яката. Щеше да го стори със собствените си две ръце. За Ерика. Заради Сабон. В името на всички онези барутни магове, погинали заради херцога.
Докато повдигаше Никслаус пред себе си, Тамас замига, за да прогони дъжда от очите си. Възнамеряваше за последен път да погледне противника си в очите.
Нещо не беше наред.
Главата на Никслаус се люшна под невъзможен ъгъл, очите му се взираха с празен поглед към небето. От устата му блъвна кална вода.
Човекът, обитавал Тамасовите мисли ден и нощ в продължение на десетилетие, убил съпругата му и най-добрия му приятел, предизвикал война, която заплашваше да погуби страната му — този човек си беше строшил врата и се бе удавил в канавка.
Тамас пусна тялото. Отвори третото си око, за да се увери. Никслаус вече не излъчваше сияние Отвъд.
Той направи няколко крачки назад, газейки във водата, и залитна към отсрещния склон. Никслаус бе загинал, и то в нещастен случай, мигове, преди Тамас да го достигне.
Фелдмаршалът заби пестници в калта. Ритникът, който стовари върху едно от колелата, бе достатъчно силен, че да строши няколко спици и да огъне металния пръстен. Ветеранът се подхлъзна в калта и падна на колене.