Михали протегна ръка и я положи върху Крезимировото рамо.
Крезимир се освободи.
Михали разпери ръце в помирителен жест. Крезимир повдигна ръка във въздуха, сочейки към небето, и изкрещя нещо.
Михали продължи да говори. Устните му почти не се движеха, а лицето му оставаше невъзмутимо спокойно.
Това продължи няколко минути. За голяма изненада на Таниел Крезимир очевидно се вслушваше в казаното — в един момент той отпусна ръка.
В кезианския лагер суматохата продължаваше. От фигурките на Ка-поел бяха останали по-малко от стотина. Тя седеше с изтощен вид, но върху лицето ѝ личеше победоносна усмивка. Вниманието ѝ оставаше съсредоточено върху последните кукли — те не изчезваха така бързо като предишните. Тя полагаше големи усилия да запази последните си марионетки живи.
Таниел продължаваше да наблюдава двамата богове. Крезимир и Михали бяха пристъпили още по-близо един до друг. Михали сочеше към другата си ръка, очевидно обясняващ нещо. Крезимир го слушаше, сбърчил чело.
Михали отпусна ръце, приключил с обяснението си.
Крезимир решително поклати глава.
Михали се навъси. Тъжна усмивка изникна върху лицето му и той разпери ръце.
Таниел установи, че е започнал да се задъхва от вълнение. Повдигна мускета и се прицели в Крезимир. Две мили. Самият изстрел нямаше да го затрудни, ала куршумът бе обикновен, щеше да достигне Крезимир прекалено късно. Таниел можеше единствено да му отвлече вниманието.
Крезимир рязко разпери ръце встрани. За миг изглеждаше, че се кани да прегърне брат си.
Таниел притисна длани към лицето си и залитна назад. Не успя да се задържи на крака под бликналата светлина, по-ярка от хиляди слънца, чийто източник бе Крезимир. Барутният маг се напрегна в очакване на ударната вълна и неизбежната експлозия.
Но не последва нито едно от двете. Светлината сияеше тъй ярко, че дори и иззад дланите си Таниел продължаваше да я усеща. Сякаш се взираше в самата сърцевина на слънцето.
Докосна го ръка. Той посегна и сграбчи Ка-поел. Какво ли виждаше тя? Имаше ли изобщо нещо, което да види? Несъмнено беше заслепена като него… Таниел я дръпна към себе си и я притисна в обятията си, за да предпази очите ѝ. Велики богове, що за магия беше тази?
Струваше му се, че е изминала цяла вечност, преди светлината най-сетне да започне да отслабва. Прониза го страх, когато отвори очи и не видя нищо. Нима бе ослепял?
Изминаха двадесетина минути, преди погледът му да започне да различава очертания. Таниел започна да премигва в опит да прогони цветните петна и да осъзнае какво е зърнал. Онзи блясък — ярък и настойчив, но лишен от горещина и звук. Това не беше експлозия.
Опита се да си припомни нещата, които знаеше за магията на Привилегированите. Какво бе сторил Крезимир?
Постепенно той започна да разбира.
Крезимир бе отворил Отвъд в този свят.
Възвръщащото се зрение на Таниел започна да му показва, че и двата лагера са обзети от хаос. Изглежда, че никой не можеше да вижда. Стотици хиляди души пълзяха на колене, стенеха и крещяха.
В средата на полето, между двата лагера, стоеше Крезимир. От Михали нямаше и следа. Дори и купчинка пепел не бе останала на мястото му. Устата на Крезимир стоеше отворена, а лицето му — застинало в безмълвен писък.
Таниел видя как раменете на Крезимир увисват. За момент богът се втренчи невиждащо в мястото, където бе стоял Михали. Тогава богът рухна на колене и заплака.
Таниел се отпусна на склона, смазан от изтощение и пронизван от болка. Няколко минути той лежа неподвижно, в мълчание, преди да сведе поглед към зацапаната си с кръв и стомашни сокове риза. Неочаквано ушите му запищяха, а ръцете му започнаха да треперят от вълнение.
— Пола… — каза той. — Ризата ми е попила от Крезимировата кръв.
Адамат не можеше да откъсне поглед от довършващия речта си лорд Кларемон. Лордът бе запленил чувствата на тълпата безпогрешно. Нямаше викове, нито ликуване — не, дори и Кларемон не би очаквал това.
Имаше недоволство. Мърморене. Някой близо до Адамат каза на жената до него, че Кларемон имал право. Чувството на възмущение се засилваше сред събраните тълпи, от което Адамат разбра, че Кларемон е успял да ги убеди. Може би не абсолютно всички. Може би не всички го осъзнаваха в момента. Ала малкото протестни викове, последвали разрушаването на катедралата, затихнаха бързо.
По цялото протежение на реката брудански войници насочваха лодките си към брега. Виждаше се, че са организирани на групи от по петнадесетима, всяка от които придружена от Привилегирован. Носеха мускети с прикрепен щик и бурета с барут. Адамат видя как първият отряд достига църква от другата страна на реката и започва да изблъсква хората встрани.