Готвеха се да я сринат.
Ако не беше обзелият го ужас, Адамат щеше да е останал впечатлен. Кларемон бе пристигнал с подкрепления и припаси, бе изнесъл великолепна реч в подкрепа на премиерската си кандидатура, а сега се канеше да разруши религиозните постройки в Адро. Бе уловил едно от най-големите опасения на народа — бруданско нашествие в столицата — и го бе преобърнал. Покрай всеобщото облекчение, че не е дошъл да плячкосва града, той на практика можеше да прави каквото си поиска.
Адамат далеч не беше набожен, но му се искаше да се втурне и да попречи на войниците. Тези постройки представляваха паметници на историята — някои от тях бяха на повече от хилядолетие! Ала инспекторът не помръдна от мястото си, защото имаше предчувствието, че всеки опит да попречи на войниците би докарал смъртта му.
На няма и четиридесет крачки от него лодката на Кларемон тъкмо достигаше брега. Рикар вече бързаше да я пресрещне, следван на известно разстояние от помощниците и телохранителите си. Адамат му изкрещя да спре.
Един от моряците помогна на Кларемон да стъпи на брега и да се изкачи на улицата.
По разположението на Рикаровите рамене Адамат разбра, че приятелят му се кани да стори нещо глупаво.
— Фел! Спрете го!
Беше прекалено късно. Рикар замахна с юмрук и удари Кларемон право в носа, поваляйки го на земята.
Бруданските войници притичаха напред, а Привилегированата спътница повдигна обвитата си ръка, допряла три пръста. Сърцето на Адамат изстина.
— Почакайте. — Кларемон се надигна и направи знак на магьосницата да не се намесва. — Няма нужда от насилие — продължи той, защипал носа си с два пръста.
— Какво си мислите, че правите? — остро попита Рикар. Ръката му все още стоеше свита в юмрук, готова за нов удар.
— Какво правя? — Кларемон леко наклони глава назад, за да спре кървенето от носа си. — Кандидатирам се за министър-председател на Адро. Вие сте Рикар Тамблар, предполагам?
— Същият — с леден тон рече Рикар.
Кларемон протегна ръка.
— Лорд Кларемон. За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас.
— Удоволствието — отбеляза Рикар — не е взаимно.
— Което е много жалко. — Кларемон отпусна ръка. — А аз смятах, че сме приятели.
— И какво ви е дало основание да смятате така?
— Защото — каза Кларемон — вие призовахте половината град да ме посрещне и да изслуша речта ми. Единствено приятелите правят подобни неща.
Кларемоновата усмивка се изкриви за момент — едва забележимо, но достатъчно, за да създаде впечатлението за самодоволно превъзходство. Той отмести поглед от Рикар, Фел и профсъюзните ръководители и се загледа в Адамат. Крайчетата на устните му се разтегнаха в истинска усмивка.
— Наистина — продължи той, все така обръщайки се към Рикар — трябва да ви благодаря за това. Сега ще ви помоля да ме извините, предстои ми да печеля избори.
Докато се връщаше в съзнание, Тамас почувства познатото разтърсване на пътуването с карета.
Тази реализация бе последвана от паника. Къде го отвеждаха? Кой караше каретата? Къде бяха хората му?
Спомените от битката за Алватион, Никслаусовия труп и опита да спре възпламеняването на хиляди фунтове барут го връхлетяха едновременно.
Той лежеше по гръб. Когато отвори очи, пред тях изникна покривът на дилижанс. Вън се беше развиделило, което означаваше, че е бил в безсъзнание дълго време. Въздухът бе прохладен, разреден — обстоятелство, породило нова тревога във все още хаотичния му ум. Нима бе настъпила зима? Нима е лежал в продължение на месеци?
Ръцете му не помръдваха. След като превъзмогна поредния прилив на паника, фелдмаршалът осъзна, че всъщност е способен да ги движи, но бяха вързани. Костваше му огромни усилия дори само да ги помръдне. Нима кезианците го бяха пленили?
Първото лице, което зърна, определено не отговаряше на очакванията му.
То принадлежеше на смуглокож деливанец с къси, сиви къдрици. Носеше кафяво-зелена деливанска униформа без еполети и отличителни знаци. Приведен над Тамас, непознатият го гледаше замислено.
— Буден сте. Това е добре. Лекарите започваха да мислят, че ще сте в безсъзнание за неопределено време. Почти сме на върха.
Тамас отново затвори очи. Може би умът му все още не се беше отърсил от мътилката. Какъв връх?
— Кой, бездните да ви глътнат, сте вие? — попита Тамас. Лицето на мъжа му се струваше познато, с фамилиарността на отдавнашните спомени, като картина или статуетка от детството. Може би беше роднина на Сабон? Не, не приличаше на него.