— Ще ви помоля да ме извините, кралю — рече Тамас, — но аз наистина ще се нуждая от известно време, за да догоня събитията. Нямам представа за случилото се през изминалите дни.
Кралят сключи ръце зад гърба си.
— Нещо против да докладвам вместо вас, полковник? — обърна се той към Олем.
— Ни най-малко, Ваше величество.
— Да се разходим? — Владетелят протегна ръка към крепостта над тях.
Тамас го последва.
Двамата отново закрачиха по планинския път, край остатъците от Тамасовата армия. Олем ги следваше на почтително разстояние.
Деливанският крал поде:
— Ще ви кажа как изглеждаха нещата за мен, а по-късно вие ще довършите разговора си с полковник Олем. Пристигнах в Алватион с очакването да заваря адранска армия, а вместо това намерих две. Денят подир битката между войниците на херцог Никслаус и вашите бе малко объркващ, но благодарение на моите офицери, полковник Олем и полковник Арбър, всичко се уреди.
Сулам поспря за момент.
— Съжалявам за случилото се в Алватион, кралю — каза Тамас.
— Съжалявате? За какво? Вие сте спасили деливански град, Тамас. Аз съм ви задължен.
— Барутът?
— Вие и останалите барутни магове сте овладели щетите. Имало е жертви, разбира се, но градът все още е налице, а заедно с него и благодарността, която ви дължа.
— Виждам — Тамас погледна през рамо към обоза, — че сте осигурили запаси за пътуването ни. За което аз ви благодаря.
Очите на Сулам блеснаха и за пръв път от каретата насам той се усмихна.
— Това не е всичко — рече той.
— Простете?
— Фелдмаршале, това е само авангардът. Следват го петдесет хиляди бойци. Щеше да има и още, ако не бях изпратил по-голямата част от армията си по Великия северен път срещу Кез. Моите войници са на ваше разположение. А аз имам намерението да спечелим тази война. Подлости като извършените от Никслаус и Ипил не бива да остават подминати от никой владетел. — Тук усмивката на Сулам изчезна, в гласа му зазвънтяха решителни нотки. — Може да не одобрявам факта, че екзекутирахте Мануч, но Ипил нападна моя народ.
Петдесет хиляди деливански войници. Това вече, знаеше от опит Тамас, щеше да разтърси кезианците. Сърцето му литна от радост. Намесата на Делив щеше да наклони везните в полза на Адро. С подобен съюзник победата ставаше повече от възможна.
За пръв път от седмици насам Тамас изпита облекчение. Докато се приближаваше към крепостта, имаше усещането, че е смъкнал тежко бреме от раменете си.
Сред стените на крепостта изникна вълнение. Някакъв конник изхвърча от портата, препуснал стремглаво. Ездачът забеляза Тамас и рязко дръпна юздите, конят му спря сред облак чакъл. Той скочи от седлото.
— Сър — поде той. Страните му бяха зачервени, възпалени от шибалия ги мраз. Ръката му трепереше, докато отдаваше чест.
— Поеми си дъх, войнико — рече Тамас.
— Сър — на пресекулки докладва вестоносецът, — пристигнаха новини от един от постовете на източния склон. Адопещ, сър. Градът гори.
Епилог
Привилегированият Борбадор стоеше на стълбите на средна по големина къща в адранските предградия и се опитваше да си припомни последния път, когато се бе обръщал за помощ към някого. Това не беше нещо, към което Привилегированите имаха навика да прибягват. Те или вършеха всичко сами, или просто издаваха нареждания.
Експлозия разтърси вечерния въздух, накарала Бо да трепне. Поредната църква. Бруданските негодници разрушаваха светилищата из целия град. Извличаха свещениците на улицата и ги пребиваха до смърт пред очите на минувачите. А жителите на столицата просто си стояха и гледаха, без да помръднат и пръст. Бяха прекалено разстроени от войната и облекчени, че бруданците не са дошли да оплячкосват града.
Някои дори се включваха.
Бо не беше от почитателите на крезимската църква, но и не беше във възторг от идеята да стои със скръстени ръце и да гледа как чужда армия руши исторически паметници в града. Той се бе намирал сред тълпата, видяла разрушаването на голямата столична катедрала. Беше чул речта на Кларемон, видя и как наемниците слизат на брега, необезпокоявани от хората, които трябваше да защитават родния си град.
Присъствието на Привилегированите от Търговската компания го смущаваше. От пристигането им насам Бо полагаше огромни усилия да ги избягва. В най-добрия случай щяха да се опитат да го привлекат на служба при себе си, смятайки, че той не изпитва лоялност към Адро. А в най-лошия щяха да зърнат в негово лице потенциална пречка, която трябва да бъде премахната.