В този миг погледът й се промени едва забележимо. Тя спря.
— Не спирай – нареди той с дрезгав глас. Кръвта блъскаше нетърпеливо в ушите му. Направи го! Сега го направи!
В този момент острието излезе от разреза. Кръвта продължаваше да тече, но раната беше повърхностна.
У него се надигнаха разочарование и гняв и той вдигна пистолета.
— Бях сигурен, че си смела каза той, – но съм се лъгал.
Очите на Констънс, които до този момент бяха приковани в неговите, сега се стрелнаха встрани. Изведнъж той осъзна с уплаха, че все пак беше успяла да отклони фатално вниманието му. Обърна се рязко точно навреме, за да види как създанието с кучешко лице се хвърля към него, и почувства как ръка с тъпи нокти стиска неговата в желязна хватка.
51.
Това беше второто идване на Хуан Ривера в Ексмут и сега, докато гледаше онова, което някога е било главната улица, си помисли, че повече напомня на Дантевия „Ад“. Спецполицаите, които ръководеше, бяха слезли от колите, за да влязат в района пеша и да го подсигурят; така че парамедиците да могат да изтеглят ранените и мъртвите. Зад тях беше установен мобилен команден център, където пукаха радиостанции, виеха сирени, ярко светеха прожектори. Два бронетранспортьора стояха с работещи на празен ход двигатели, въоръжени с 50-калиброви картечници, готови за стрелба, ако убиецът или убийците се върнат.
По всичко личеше обаче, че убийците са изчезнали. Градът беше тих – истинско мъртвило. От мястото, където стоеше, Ривера виждаше два трупа по средата на улицата. Докато се взираше в мрака, реши, че вижда поне още един малко по-далечна, но не по-малко обезпокоителна форма. Бурята и фучащият северозападен вятър бяха на път да отминат. Дъждът вече не шибаше толкова, защото вятърът, който го носеше, сега беше по-слаб. Уличните лампи и къщите бяха тъмни, токът беше спрян. Вместо от тях околността се осветяваше от една-единствена къща малко по-надолу по улицата, която догаряше и хвърляше червено зарево върху кошмарната сцена.
Ужасът, на който неговият изнесен напред разузнавателен отряд се беше натъкнал на околния път през дюните – началникът на полицията размазан в собствената си патрулка дълбоко го разстрои. Докладите, които получаваха, докато бяха на път, представляваха откъслечни, налудничави истории за чудовища, демони, анархия и масови убийства. Сержантът, казваше се Гавин, беше неоткриваем и не отговаряше на нито една от полицейските честоти. Ривера се запита дали и той не е мъртъв?
По дяволите, какво се беше случило тук? Ривера преглътна шумно, окопитвайки се. Щеше да има достатъчно време да разбере. Онова, което сега трябваше да свършат, и то бързо, беше да обезопасят района, да предоставят първа помощ и да евакуират жертвите.
Той вдигна радиостанцията си, даде заповедите и групата спецполицаи тръгна бавно надолу по главната улица. С напредването им картината на клането стана по-ужасна. Един от полицаите започна тихичко да се моли по радиото, докато Ривера не го изключи. Чуваше коментари, измърморени предположения, тихи проклятия. Какво, по дяволите, е станало – запита се отново той. – Терористи? Наркомани? Разчистване на сметки между бандити?
Ривера се почувства странно. Местопрестъплението беше крайно необичайно. По неохотата, с която се движеха неговите хора, той разбра, че са уплашени, макар никога да не биха го признали. Това не беше градско насилие, не беше и война. По-скоро беше нещо… като във филм на ужасите.
Опита се да прогони своя собствен страх и да вземе под пълен контрол положението. С най-деловия глас, на който беше способен, започна да изстрелва заповеди, изпращайки екипи от по двама души вляво и вдясно, за да обезопасят главната и страничните улици. Първият труп, на който се натъкна, беше ужасно обезобразен. Сякаш от диво животно.
Радиостанцията му запука от пристигащите доклади.
— Пред номер единайсети на главната улица има жертва!
— Две жертви в странноприемницата!
В началото обажданията бяха неравномерни, но скоро хората започнаха да разговарят помежду си по честотата за извънредни случаи.
Сякаш за да се откъсне от този хаос, Ривера гледаше как неговият разузнавателен отряд се придвижва като по учебник: случилото се беше нещо голямо, мнооого голямо, и всичко, което правеха сега, щеше да бъде проверявано отново и отново. Като се имат предвид обстоятелствата, хората му отцепиха периметъра сравнително резултатно, обезопасиха го и след това повикаха линейките. Никакви сирени. След няколко минути парамедиците бяха тук и се втурнаха към множеството жертви, сортираха ги по спешност и където беше нужно, оказваха първа помощ.