Ривера забеляза, че малцина имаха нужда от първа помощ.
Дойде време да прочистят къщите. На главната улица бяха около двайсетина. Три бяха с разбити врати и в тях намериха още трупове. Бяха убити дори няколко домашни любимци.
В останалите намериха оцелелите: цели семейства се бяха скрили в мазетата, на таваните или в разни килери. Бяха толкова изплашени, че им беше трудно да се движат и да говорят. Когато го правеха, разказваха, че са видели някакво създание: демон с опашка и кучешко лице. Неговите хора надлежно записваха показанията, но клатеха глави от недоверие. При тези условия – буря, спрян ток, мрак – сякаш никой не беше успял да го види ясно поне никой от тези, които бяха оцелели.
В най-тежките сражения в Ирак Ривера вече бе изпитвал подобен хаотичен колективен ужас, когато събитията са толкова сгъстени и се развиват с такава скорост, че после никой не може да каже какво наистина е станало. Тук случаят май беше същият. Оцелелите не можеха да кажат нищо надеждно или правдоподобно, макар в някои отношения спомените им да бяха забележително последователни. Само да можеше да открие някой, който беше успял добре да разгледа този убиец…
Тогава сякаш по поръчка Ривера чу вик. Иззад една от къщите надникна и залитна напред фигурата на мъж, не напълно пиян, но не и съвсем трезвен. Беше се ококорил, викаше и диво размахваше ръце. Видя Ривера и тръгна към него с разтворени ръце и преди той да успее да реагира, мъжът го прегърна от страх, както давещият се вкопчва в своя спасител.
— Слава Богу! Слава Богу! – изрева той. – Дойде краят на света. Демоните са избягали от ада! – И в отчаянието си успя да повали Ривера на земята.
Двама от неговия екип му се притекоха на помощ, помотаха да се откопчи от ръцете на мъжа и го притиснаха към земята. Той продължаваше да бълва глупости и да крещи.
Ривера стана и се наведе към него, опитвайки се да говори с успокоителен тон.
— Как се казвате?
Мъжът отговори на въпроса с викове.
— Какво значение има? – изрева той безутешно. – Настъпи краят на света. Вече никой няма да има име!
Ривера се приближи още малко и задържа главата му с ръка.
— Тук съм, за да ви помогна. Казвам се лейтенант Ривера. А вие как се казвате?
Мъжът започна да се отърсва от безумната си паника. Той се вторачи в Ривера с изхвръкнали очи, а по страните му се стичаше пот.
— Не е краят на света – продължи Ривера спокойно. – Искам да ме изслушате. Чувате ли ме? Кимнете, ако разбирате.
Мъжът го гледа дълго в очите и накрая кимна.
— Как се казвате?
Чу се нето като грачене.
— Бойл.
— Господин Бойл, ранен ли сте?
Запитаният поклати глава.
— Какво видяхте?
Той започна да трепери.
— Твърде много.
— Разкажете ми.
— Един… демон.
Ривера преглътна.
— Бихте ли могли да опишете нападателя?
— То… той дойде надолу по улицата… тичаше… И издаваше звук. Повтаряше едно и също нещо отново и отново…
— Какво казваше?
— Нешо като син, син… Беше ужасяващ, огромен, висок към два и десет. Имаше кучешка муцуна, изгнили зъби. Гол. Ужасяваща жълта кожа. И вонеше. Вонеше на лайна.
— Гол? На това време?
— Да. И… имаше опашка.
— Опашка? – Отново разочарование. И този се оказа полезен колкото останалите.
— Ужасяваща опашка. Влачеше се след него като змия. Имаше огромни ръце, които разкъсваха хората, сякаш не бяха нещо повече от… – Тук го прекъсна нов пристъп на силно треперене. – О, Боже… Господи Боже!
Ривера поклати глава и се изправи.
— Качете го на линейка. Той не е нормален.
52.
Пистолетът на Гавин излетя, когато създанието го хвана за китката. Дръпна го с все сили към себе си, като същевременно изви ръката му колкото може повече. Чу се тих пукот на сухожилия. От болка лицето на Гавин се изкриви, но той не извика. Продължаваше да гледа вторачено, все едно беше изпаднал в шок.
Констънс остана замръзнала на място. Значи това е – помисли си тя някак странно откъсната от случващото се – демонът Моракс. Въпреки всичко беше човек или най-малкото в по-голямата си част. Висок мъж с ужасно деформирано лице: издадена муцуна, щръкнали иззад жилави устни зъби, наклонено чело, което се издигаше като мохиканска грива от кокалестия му череп. Тялото му беше жълтеникаво и покрито с мръсотия. Жълтата кожа бе осеяна с гнойни пъпки, струпеи и безброй малки белези. Очите тъмнокафяви с оранжеви оттенъци. Тялото – мускулесто и голо, главата плешива. Вонята му изпълваше благовонната вътрешност на помещението с олтара. Опашката, тя най-вече привлече вниманието й. Беше типично животинска. Доста дълго въже от розова плът, напълно отпусната, топчестият й край, покрит с подобни на тел косми. В опашката нямаше живот – тя се влачеше след него като вял парализиран крайник.