Мъжът хвана китката на Гавин с длан, здрава като меча лапа, с дълги паякоподобни пръсти, завършващи с кафяви нокти. Беше се вторачил в него с присвити от омраза очи. За миг двамата сякаш бяха замръзнали в гротескна жива картина.
В този миг създанието издаде звук, гневно съскане, което разруши магията.
Потрепервайки, Гавин заговори със забележително присъствие на духа.
— Моракс, всичко с наред. Вече си вкъщи. Моля, пусни ме.
Демонът повтори гърленото съскане. Звучеше като слън или син, но Констънс не можа да го чуе добре.
— Причиняваш ми болка – продължи Гавин. – Пусни ме, моля.
Вместо отговор Моракс изви още ръката на Гавин. Чу се остър пукот. Сержантът ахна, но за голяма изненада на Констънс запази самообладание.
Дори да не беше чула разказа на Гавин, личеше, че между двамата нещата не са вървели гладко и сега, по един или друг начин, историята им вървеше към развръзка.
Двамата бяха съсредоточили вниманието си изцяло един върху друг и Констънс изведнъж осъзна, че пред нея се открива възможност да избяга, стига, разбира се, да подходи предпазливо. Но пътят, по които беше попаднала в помещението, сега беше препречен от двамата противници. Щеше да се наложи да навлезе по-дълбоко в тунелите.
Направи крачка назад, после още една, като внимаваше да не изпуска двамата от очи.
— Моракс – заговори отново Гавин, – сега аз съм водач на сборището, което означава, че до известна степен с теб сме партньори. Онова, което ти беше причинено през годините, не е хубаво и…
С неочакван рев създанието дръпна ръката на Гавин и я изтръгна с едно въртеливо движение, все едно късаше пуешко бутче. От назъбеното място на разкъсването шурна кръв. Гавин с писък залитна назад, като трескаво се опитваше да спре кръвоизлива. Сега очите му бяха широко разтворени от ужас. Демонът отново изрева.
Констънс закрачи бавно и спокойно покрай задната стена на помещението. Двамата бяха толкова съсредоточени един върху друг, че напълно я бяха забравили. Онова, което щеше да се случи на сержанта, не беше хубаво и тя нямаше никакво желание да го види. Създанието се беше надуло като жаба от нажежена до бяло омраза.
— Моля каза Гавин с пресекващ глас. Ние те уважаваме, ти си много важен за нас… Много, много съжалявам за случилото се. Сега, когато аз съм водач, всичко ще бъде различно. – Той протегна здравата си ръка в умолителен жест.
Разгневен от речта му. Моракс отново нададе нечленоразделен рев, хвана другата му китка и я изви немилостиво. Този път Гавин рухна, нададе остър писък и падна на колене. Това беше последното, което Констънс видя от него, защото зави зад ъгъла и потъна в мрака на централния коридор и по-дълбоките тунели след него.
53.
Пендъргаст спря на края на ниската пясъчна дюна и се загледа в руините на Олдъм, които лежаха в обрасла с храсталаци и деформирани борове котловина. Бурята беше отслабнала, дъждът временно спря, а вятърът утихваше. Обаче морето продължаваше яростно да блъска чакълестия бряг. На небето колебливо изплува пълната луна и слабо освети руините полузаровените стени, разхвърляните наоколо ями от мазета, глинените чирепи и водорасли, които мътно проблясваха на фона на мокрия пясък.
Следите на създанието бяха почти заличени, но все още по пясъка и чакъла се виждаха вдлъбнатините от стъпките му, които Пендъргаст успяваше да следва. Някои от тях бяха на създанието, други бяха по-малки – той беше уверен, че те са от Констънс.
По разположението на изкопите от някогашните мазета успя да определи къде е минавала главната улица. В другия й край забеляза рухнала тухлена стена, издигаща се върху по-големи основи от гранитни блокове: несъмнено това бяха останките от черквата на Олдъм. Отиде до дупката от някогашното църковно мазе – дълбок изкоп, ограден със залепени един в друг блокове, около които бяха разхвърляни тухли, греди, боклуци и в задния край – изгнило парче корабно платно.
Той се спусна в останките от мазето, освети наоколо с фенерчето и насочи вниманието си към непокритата метална плоча в единия край близо до корабното платно. Отиде при нея, клекна и огледа пантите. Огледът отблизо показа, че са използвани, и то често. Вдигна плочата внимателно, без да вдига шум, и светна с фенерчето си вътре. Тясно каменно стълбище се спускаше във влажен тунел, който се извиваше нататък в мрака.