54.
Той вдигна ръце. Бяха мокри и червени. Облиза ги. Вкусът им беше като на решетките в неговата клетка. Погледна надолу. Главата на Лошия лежеше извита на обратно с провесен език и отворени очи.
Подуши въздуха. Носеха се странни миризми. Момичето беше избягало.
Заби нокътя на големия пръст на крака си в едното око на главата. Гледаше към нещо много далече. Много далече.
Къде беше момичето?
Подуши въздуха. Искаше я навън. Това беше неговият дом. Неговата територия. Не беше нейна. Беше се отървал от омразните лица. Повече никога нямаше да се появят. Сега това място му принадлежеше.
Мина покрай олтара и с пръсти изгаси светлината. Стана тъмно. Мракът беше негов приятел. Той правеше другите глупави и уплашени.
Момичето беше поело към Задънената улица.
Веригите му ги нямаше. Странният се беше появил изневиделица и го предупреди за убийците, които идваха за него. а след това строши ключалката. Сега беше свободен. Можеше да отиде навсякъде, дори до Горното място. Но вече беше ходил на Горното място… и не беше такова, каквото обещаваха. Бяха излъгали. Онова, за което беше мечтал цял живот, се оказа лъжа. Както всичко останало, което бяха казали. Бяха го нарекли Слънце. Казваха, че ще бъде възнаграден за Ножа за пускане на кръв и всичко останало, когато един ден го заведат при Слънцето – топлия небесен огън. Мракът ще си иде и навсякъде ще бъде светлина.
Докато си мислеше за това, за болките, за лъжите, за студения мрак, който откри на Горното място – точно както тук гневът му се завърна. По-силен от всякога.
Той тръгна към Задънената улица след жената.
55.
Още от детството си Констънс не беше чужда на мрака. Въпреки че бе изгубила ориентация, се движеше целенасочено.
Стените бяха влажни и покрити с капеща вода. Понякога пръстите й попадаха на паяци и стоножки, които хукваха паникьосани, щом ги докоснеше. Чуваше и плъхове, които шумоляха тихичко и писукаха, бързайки да се махнат от пътя й. Въздухът започна да мирише по-силно на плесен, слуз и гнило. Беше неподвижен, а кислородът постепенно намаляваше. Очевидно в тази посока нямаше друг изход.
Плъзгайки пръсти по стената, се озова на един завой. Спря и се ослуша. Единственият шум, който долавяше, беше приглушеното блъскане на прибоя, чиито вибрации разтърсваха пода под краката й, и далечното кап-кап на водата по стените. Цареше тишина.
Зави зад ъгъла, краката й намериха опора на влажния под, а ръцете следваха стената. Пръстите й бръснаха насекомо – друга стоножка, която падна в ръкава й и се загърчи трескаво върху кожата й. Тя спря и внимателно я изтърси на земята. Отново се замисли дали да не си намери скривалище, но отхвърли идеята като последно средство за спасение. Демонът Моракс сигурно познаваше тези тунели по-добре от нея. Само с кама и ръце, все още оковани в белезници, не можеше да се надява да го убие. А от онова, което беше сторил на Гавин – от видяното и чутото – Констънс знаеше, че може да очаква същото от това създание.
В тази посока нямаше път за бягство. Щеше да се наложи да мине покрай Моракс, за да излезе по пътя, по който беше дошла.
Алойшъс Шингу Л. Пендъргаст се извърна от изтърбушените трупове. Хукна назад по един страничен коридор, натам, откъдето долитаха виковете, макар сега да заглъхваха със злокобна бързина. Почти веднага обаче се озова пред друго разклонение на тунела. Спря и се ослуша напрегнато, но в настъпилата тишина не можа да определи откъде бяха дошли писъците.
Обширната мрежа от тунели го изненада. Изглежда бяха строени продължително време, може би дори векове. Стилът на изграждане се променяше с всеки участък, което подсказваше, че са правени в различни периоди. Вдъхваха му същото усещане като катакомбите, които някога беше проучвал в Рим: тайно място за богослужение. В тези тунели обаче имаше още нещо, както подсказваха рисунките по стените, вонята на обитаване и другите по-ужасни миризми.
Проучи пода и пое по отклонението вляво, защото му се стори, че е по-използваното. То също се разклоняваше на няколко пъти, но той винаги поемаше по коридора с повече следи. След няколко минути тунелът зави зад ъгъла и Пендъргаст се оказа пред затворническа решетка, която препречваше пътя напред. В решетката зееше отворена метална врата. Смрадта, която идваше от задънения тунел зад нея, беше толкова отвратителна, че подсказваше дълго обитаване без никаква хигиена или удобството на тоалетна.
Светна с фенерчето в грубата килия и видя, че до задната й стена има трийсет метра. Вътре имаше място за спане, застлано с мръсно сено, преливаща септична яма и счупена маса. Стоманен нашийник, осеян със заострени пъпки, бе захванат за метална верига. Висеше на една от голите каменни стени. Пендъргаст клекна и огледа следите на обитателя във влажния пясък, покриващ пода – бъркотия от отпечатъци на боси крака, които отговаряха на следите, които следваше от Ексмут до тук. Значи това беше мястото, където убиецът е бил затворен в продължение на много дълго време.