Ривера вдигна радиото.
— Джил?
— Да, сър?
— Готов ли е записът?
— Да, готов е, но трябва да ви кажа…
— Нищо не ми казвай. Искам да го видя сам и без никакви предубеждения.
— Слушам.
Джил не му прозвуча толкова самонадеян, колкото обикновено. Ривера закачи радиото и закрачи към командния център: офис контейнер, качен върху полуремарке с плосък под. Той се качи по стълбите, влезе и завари всички странно смълчани. Нямаше нужда да е екстрасенс, за да усети, че напрежението в помещението е стигнало върха.
— Какво имате? – попита Ривера.
Хората се спогледаха нервно. Джил, видеооператорът кимна към екрана.
— Това е записът от камерата на магазина. Беше тъмен, но цялата цифрова информация е запазена. Камерата покрива района пред магазина, тротоара и част от улицата. Уловила е извършителя да идва и да се връща по улицата. Времевият печат е в долния десен ъгъл. Първата част започва в 21:23, а следващата в 22:04.
— Да видим първата част.
Мъжът се поколеба.
— Добре.
Ривера скръсти ръце и се вторачи в екрана. В началото нямаше нищо за гледане – само широкоъгълен запис тип „рибешко око“ на празния тротоар, ъгъл от фасадата на магазина и уличното платно. Токът в града беше спрян и уличните лампи не светеха, обаче камерата бе записала червеникаво зърнесто изображение, което беше изненадващо ясно. Изведнъж се появи движение и една фигура прекоси екрана на монитора. Отне и по-малко от секунда, но и това беше достатъчно.
— Мамка му, какво беше това? – попита Ривера.
Отговори му мълчание.
— Сигурно е някой с маска и костюм – настоя Ривера.
Никой не отговори, докато Джил не каза с отпаднал глас:
— Ще го пусна кадър по кадър.
Той върна записа и го пусна отново, този път по един кадър на секунда. Извършителят, ако можеше да бъде наречен така, отново влезе в кадър, бързаше тромаво по тротоара към града.
— Спри го! – излая Ривера.
Джил спря кадъра.
— Не го вярвам! Върни един назад!
Операторът се подчини.
— Мамка му, не го вярвам! Можеш ли да увеличиш това лице?
Лицето беше уголемено.
Ривера присви очи и се вгледа внимателно.
— Това не е маска!
— Не – потвърди Джил.
Никой не проговори.
Ривера облиза сухите си устни.
— Давай нататък.
Той гледаше кадър след кадър в нарастващ шок и неверие. Беше до голяма степен така, както бяха разказали свидетелите – деформирано чудовище с опашка. Не, поправи се той, не чудовище, а човешко същество: странно деформирано създание. Гледната точка беше по диагонала и отгоре и подчертаваше кучеподобната със стърчащи навън зъби муцуна. Но вместо кучешки нос този беше човешки, смачкан като на боксьор. Лицето на човека бе опръскано е кръв и мръсотия, които дъждът постепенно отмиваше. Лицето му определено пламтеше от омраза, очите като цепки, устата отворена, разкривайки подут червен език, от който се точеше струйка лига. Крачеше с целеустременост, която накара Ривера да потръпне от хлад, просто защото беше толкова преднамерена. Не, тук нямаше никаква лудост, нищо случайно: това беше звяр с план. Ето ги и огромните хиксовидни боси крака с шестсантиметрови нокти, чиито следи откриха навсякъде.
Джил прочисти гърлото си.
— Ще пусна другата част с неговото връщане след клането…
Ривера се изпъна.
— Няма нужда повече да гледам. Искам кучета. Хрътки. Кучият син е отишъл в тресавищата и ние ще го подгоним.
— Лейтенанте?
Той се обърна и видя поразително тъмнокож човек, който бе стоял в един от далечните ъгли, за да даде показания на член от неговия екип, да пристъпва към него.
— Кой сте вие? – попита заговореният.
— Пол Сайлъс. Живея в гората от другата страна на Дил Таун. Без да искам, чух какво казахте току-що. Ако отивате в тресавищата, по-добре намерете човек, който ги познава, или няма да се върнете.
Ривера огледа мъжа. Стори му се подходящ.
— Искате да ми кажете, че познавате тресавищата?
— Малко. Никой не ги познава изцяло.
— Видяхте ли онова нещо на екрана?
— Да.
— И все още искате да ни помотаете?
Сайлъс плъзна поглед из командния център, после огледа потъналия в мрак град и отново спря очи върху Ривера.
— Да, разбира се.
57.
Констънс слушаше шума от битката и пълната тъмнина. Колкото и напрегнато да се ослушваше, не можа да определи с кого се бие демонът, разбра, само че е здрав и силен. Но скоро демонът изрева с увереност в победата, както й се стори, и тя реши, че противникът му губи. Когато шумовете заглъхнаха и отново се възцари тишина, единственото, което чуваше, беше шумното сумтене на демона. Другият явно беше мъртъв – нещо, което не я изненада.