Констънс направи преглед на положението. Беше прекарала голяма част от детството си в тъмно мазе, не много по-различно от това, и някога притежаваше крайно развити слух и обоняние, както и много силно нощно зрение. Знаеше как да се придвижва напълно безшумно. Тези сетива, закърнели от нормалния живот повече, отколкото бе предполагала, се повъзстановиха в мрака на тунелите. Не можеше да вижда, защото нямаше никаква светлина, но можеше да чува.
Създанието отново започна да сумти шумно като куче с муцуна във въздуха, опитвайки се да подуши миризма – нейната миризма. Но въздухът бе застоял, напълно неподвижен и това беше в нейна полза.
Крайно внимателно започна да се отдалечава от звука, като леко плъзгаше едната си ръка по стената, а краката и предпазливо проверяваха пода, за да не вдига шум. Стената на тунела направи завой, после още един, след него друг. Скоро се озова в задънена улица и трябваше да се върне обратно по пътя, откъдето беше дошла. На друго място попадна на купчина стари кости, които безшумно се разпаднаха, щом ги докосна, минавайки край тях.
Усети, че е навлязла в подземен лабиринт от пресичащи се тунели, ниши и задънени коридори. Въздухът отново беше напълно неподвижен и миришеше на застояло и старост. По пода имаше доста стари отпадъци, а стените гъмжаха от стоножки, паяци и буболечки. Изглежда това бяха отдавна изоставени тунели – може би създанието не ги познаваше много добре. Онова, което трябваше да направи, е някак да се промъкне край него, а след това да излезе – и то колкото може по-бързо.
Когато се ослуша, пак чу сумтене и тежко дишане – тогава й хрумна, че може би демонът е ранен. Увереността й, че я търси, се засили.
Тръгна отново, без да знае къде отива, но сега целта и беше просто да стои колкото може по-далече от създанието. Продължи по дълъг участък от тунел и в един момент замръзна: чу го да се движи и диша тежко някъде пред нея. Приближаваше се. Притисна се в стената и зачака, затаила дъх. Звуците се приближиха заедно с противната, но вече позната воня, която сякаш я обгърна… чу се тътрене на крака по пясъчния под… и то отмина по тунела.
Констънс издиша. Изглежда обонянието на демона не беше толкова силно, колкото се бе страхувала. А може би нарочно я беше подминал? Каквато и да беше причината, това бе нейната възможност. Поемеше ли в противоположната на демона посока, може би щеше да излезе навън. Най-малкото щеше да се отдалечи от него. Тя тръгна напред, сега по-бързо, но изведнъж почувства една студена ръка да притиска лицето и устата й.
58.
Ривера стоеше близо до патрулката на началника Мърдок и наблюдаваше как водачът на кучетата ги насочва. Мъжът бе пристигнал рекордно бързо заедно е две здрави енотови гончета, които били особено подходящи за работа в тресавища и вода. Ривера силно се надяваше да е така, защото дори оттук виждаше, че приливът нахлува бързо.
Тайнственият Пол Сайлъс стоеше встрани, висок и мълчалив. Ривера се запита дали е постъпил правилно, когато прие помощта му. Вярно, мъжът имаше едва доловимо излъчване на военен. А сега, когато погледна отново към тъмното соленоводно тресавище блъскано от вятъра, който разгонваше валмата мъгла заедно със затихващата буря – Ривера осъзна, че не иска да рискува в този ад без водач.
Докато чакаха водача на кучетата, беше обмислил последователността на случилото се тук. Убиецът първо бе нанесъл пораженията в града, продължил бе с убийството на началника Мърдок тук, на обиколния път през дюните, и след това бе изчезнал в южна посока. Със силен лай кучетата уловиха следата от патрулката и поеха по нея в тресавището.
Сайлъс тръгна след тях и Ривера забърза, за да го настигне. Той носеше фенерче, а Сайлъс челник на главата. Пред тях вървяха петима тежковъоръжени спецполицаи и полицай, който носеше мощен прожектор, хвърлящ светлина на двеста и петдесет метра напред.
Водачът на кучетата беше едър мъж с червено бейзболно кепе с надпис „Сокс“ на главата, загърнат в мушама. Името му беше Майк Кени и явно си разбираше от работата. Кучетата също изглеждаха решителни. Кени ги водеше на дълги поводи и ги контролираше напълно. Животните следваха следата без колебание и уверено бързаха напред, дърпайки водача след себе си.
Ривера продължаваше да следва екипа спецполицай. Носеше непромокаем джипиес, който щеше да им показва къде точно се намират. Сайлъс вървеше до него.
— Някаква идея накъде се е запътил? – попита го Ривера.
— Изглежда пресича тресавищата по права линия. Тя ще го заведе на остров Крау.