— Мога ли да ви помогна? – попита жената зад бюрото.
— Дойдох – как се казваше – да платя гаранция за господин Пендъргаст.
Госпожата я изгледа любопитно.
— В момента го обработват. Моля, седнете. Бихте ли ми казали името си?
— Констънс Грийн – отговори тя и седна, след като приглади дългата си рокля.
От помещението отзад излезе млад полицай, спря и вторачи очи в нея. Констънс отвърна на погледа. Градът ли беше малко странен, или тя? Беше чернокос, с вид на италианец и замислено изражение. Мъжът сякаш се изчерви под погледа й, обърна се, даде на рецепционистката лист, поговори за кратко с нея, след това се обърна към Констънс.
— За господин Пендъргаст ли сте дошли?
— Да.
Мъжът се поколеба леко.
— Може да отнеме няколко часа.
Защо, по дяволите, още не си беше извадил документите?
— Ще изчакам.
Полицаят си тръгна. Тя откри, че жената зад бюрото също я гледа с любопитство. Изглежда гореше от желание да говори и Констънс, която при други обстоятелства щеше да се затвори като мида, се сети, че от нея се очаква да разследва, а това можеше да се окаже добра възможност. Тя отправи на жената усмивка, надявайки се, че е подканваща.
— Откъде сте? – попита рецепционистката.
— Ню Йорк.
— Не знаех, че в Ню Йорк има амиши[9].
Констънс се ококори към нея.
— Не сме амиши.
— О, просто предположих заради черния костюм на господина и вашата дълга рокля… – Гласът й заглъхна. – Дано не съм ви обидила.
— Ни най-малко. – Констънс се вгледа по-внимателно в жената. Изглеждаше на около петдесетина години. Възбуденото й изражение подсказваше скучно ежедневие и копнеж за клюкарстване. Пред нея стоеше човек, който знаеше всичко, случващо се в града.
— Просто сме старомодни – обясни тя с друга насилена усмивка.
— На почивка ли сте?
— Не, разследваме обира във винарската изба на Пърсивал Лейк.
Последва известно мълчание.
— Значи мъжът в черния костюм е частен детектив?
— Нещо такова. Аз съм неговата асистентка.
Жената започна да нервничи.
— Чудесно – каза тя и взе да мести някакви папки по бюрото, изведнъж много заета.
Може би Констънс беше избързала с обяснението защо са дошли в града. Щеше да опита друг подход.
— Откога работите тук? – попита тя.
— Двайсет и шест години.
— Харесва ли ви?
— Градчето е хубаво, хората дружелюбни.
— Престъпността голяма ли е?
— О, не. Почти няма престъпления. Последното убийство, което се случи тук, беше през 1978 година.
— А други престъпления?
— Обичайните. Повечето дело на деца. Вандализъм, кражби от магазини, пиене на алкохол от непълнолетни. Такива работи.
— Значи случилото се е необичайно? Да арестуваш някого за нарушаване на обществения ред и скитничество?
Нервната ръка на жената оправи прическата й.
— Не мога да кажа. Извинете, но трябва да си гледам работата. – Тя отново заби поглед в папките на бюрото.
Констънс почувства огорчение. Как успяваше Пендъргаст да го прави? Трябваше да обърне повече внимание на неговите методи.
В късния следобед младият полицай излезе отново от задните помещения и даде няколко листа на рецепционистката.
— Госпожице Грийн? – повика я жената.
Тя се изправи.
— Гаранцията е определена на петстотин долар.
Докато Констънс пишеше чека, жената й обясни условията и плъзна книжата към нея. Тя ги подписа.
— Няма да отнеме още дълго – обеща тя.
Така се оказа, защото пет минути по-късно Пендъргаст се появи на вратата в изненадващо добро настроение. Торбичката с хавайските ризи беше изчезнала.
— Отлично, повече от отлично – каза той. – Хайде да си вървим.
Докато крачеха към колата. Констънс запази мълчание.
— Как докара колата дотук? – попита Пендъргаст, когато я видя пред участъка.
Тя му обясни.
Той се намръщи.
— Бих искал да помниш, че в този малък град се крият опасни хора.
— Повярвай ми, този младеж не беше от тях.
Когато се качиха в поршето, Констънс усети как раздразнението й нараства. Той протегна шепа и ключовете, но тя не помръдна.
— Алойшъс?