— Извадете кучето! – изкрещя Кени.
Щурманът завъртя лодката и се насочи към врящата вода на водовъртежа. Преди да стигне до него обаче, кучето потъна. Последното, което Ривера видя, бяха увисналите уши и провесеният му език, който блестеше на ярката светлина от прожектора. Накрая две ритащи лапи бяха всмукани от въртящата се сива вода.
Кени изрева от отчаяние и трябваше да го хванат, за да не скочи във водата след животното. Лодката правеше кръг след кръг, но кучето не се показа повече.
Ривера вдигна радиостанцията.
— Закарай ги на другия бряг. Трябва да продължим дори само с едно куче.
— Слушам.
— Докарайте втората лодка.
Вторият „Зодиак“, който беше твърде далече, та да се притече на помощ, дойде, завъртя се срещу течението и започна бавно да се приближава към брега. Хората му скочиха в лодката, Ривера беше последен и потеглиха през канала. Миг по-късно лодката зарови нос в калта до другата моторница и след малко бяха отново на суша.
— Кучето ми! – нареждаше Кени. – Трябва да се върнем, за да го потърсим.
Ривера го хвана за подмишницата и го разтърси.
— Кучето ти е мъртво. Имаме работа да вършим.
Мъжът с мокро кепе и подгизнали дрехи го гледаше с тъп, неразбиращ поглед. В това състояние той не можеше да продължи.
— Добре – Ривера се обърна към едни от мъжете. – върнете господин Кени обратно в командния център. Ние ще задържим кучето.
— Не, не – само аз работя с кучетата!
— Върнете Кени обратно! – Ривера хвана каишката. – Да вървим!
Ривера остави Кени, който протестираше високо, и закрачиха през блатната трева. Сайлъс, бърз и мълчалив, продължи да върви до него. Оцелялото куче отново бе надушило следата и се хвърли напред с трескав лай. Мощните му скокове буквално поглъщаха разстоянието, а те го следваха.
— Определено се е насочил към южния край на остров Крау – отбеляза Сайлъс.
— Да, но какво там е толкова важно за него? – попита Ривера.
— Ако поддържаме тази посока, ще стигнем до руините на Олдъм.
— Олдъм?
— Старо рибарско селище, пометено от ураган през 30-те години. Сега там няма нищо, освен изкопи на мазета и…
— И какво?
Сайлъс изсумтя.
— Зависи от това дали вярвате или не вярвате на легендите.
59.
Констънс отчаяно се опитваше да се освободи, но изведнъж усети топъл дъх в ухото си и чу прошепнатата дума:
— Алойшъс.
Тя се успокои и той я пусна.
— Трябва да излезем – прошепна Пендъргаст. – Не сме равностойни на убиеца на негов терен.
— Напълно съм съгласна отговори тя, чувствайки се неловко въпреки положението. – Обаче се загубих.
— За съжаление и аз.
Това много я изненада.
— Загубил си се?
— Аз… просто се разсеях. Знаеш ли къде е убиецът?
— Преди няколко минути мина оттук. Може би ще мога да го чуя. Минутка. Тя замълча. На самата граница на чуваемостта долови слабите шумове от създанието, което продължаваше да диша тежко и да се движи. Най-вероятно беше ранено. Звуците се движеха насам-натам, докато ги търсеше.
— Чу ли? – попита тя.
— Боя се, че не. Твоите уши са по-остри от моите.
Замълчаха отново, докато тя се вслушваше. Звуците бяха изкривени от тунелите и накрая избледняха. Тя продължи да се ослушва, но повече не се повториха.
— Май се е отдалечил от нас.
— Точно от това се страхувах.
Тя не попита защо се е страхувал, тъй като въпросът беше точно от онези, на които той не отговаряше. Накрая Пендъргаст отново зашепна в ухото й:
— Имаш по-голям опит с тъмните тунели от мен. Някакви идеи как да излезем?
От тези думи Констънс разбра, че заради дългогодишното й обикаляне из подземните тунели на „Ривърсайд Драйв“ бремето на бягството е стоварено на нейните рамене.
— Може би една. Чувал ли си за Джон Пледж от Ексетър в Англия?
— Не. Нека лекцията бъде кратка.
— Пледж бил фен на лабиринтите от жив плет. Измислил начин за излизане дори от най-обърканите лабиринти. Човек тръгва напосоки, плъзгайки ръката си по дясната страна, и брои завоите. След четири завоя, ако всички са били с прави ъгли, ръката се отделя от стената и човек продължава в първоначалната посока, докато друга стена…