— Ти си много по-добър от мен в бойните изкуства – продължи мазният глас. – затова си позволих да изравня силите. Онова, което усещаш сега във врата си, е игла. Още не съм натиснал буталото. В спринцовката има една доза натриев пентотал[44]. Много голяма доза. Ще те попитам само веднъж – само един-единствен път. Дай ми знак, че си съгласен, като отпуснеш тялото си. От твоята реакция ще зависи дали ще получиш обезболяваща доза… или смъртоносна.
Проктър обмисли възможностите си и се отпусна.
— Чудесно – каза гласът. – Доколкото си спомням, името ти е Проктър?
Проктър не отговори. Щеше да има възможност да обърне положението. Винаги съществува такава възможност. Просто трябваше да мисли.
— От известно време наблюдавам замъка. Господаря му го няма, както изглежда, завинаги. Мястото е потискащо като гробница. Всички можехте спокойно да носите черни ленти.
В мозъка на Проктър трескаво се сменяха различни сценарии. Трябва да избере един и да го изпълни. Имаше нужда от време, поне няколко секунди…
— Не си в настроение за приказки? Както обичаш. И без това имам много работа, така че ти пожелавам лека нощ.
Когато почувства, че буталото започна да слиза надолу. Проктър осъзна, че времето му е изтекло и че за своя голяма изненада се е провалил.