— Тих. На никого не му пука особено, че аз съм сравнително известен скулптор. Мога да си върша работата, без да ми досаждат.
— Но?
— Но… мисля си, че малките фалове имат и сенчеста страна. Любовите и враждите, мошеническите сделки с недвижими имоти, некомпетентните местни избраници новоанглийската версия на градски съветници. Плюс, разбира се, началникът на полицията, чието основно занимание е да глобява коли от други градове, за да събира пари за заплатата си.
— Разкажете още малко за началника.
— Слуховете са, че е оплескал нещо в Бостън. Не толкова много, че да го уволнят, но достатъчно да спусне бариера пред възможностите му за кариера. Очевидно грубоват, макар че през последните години малко се е лустросал.
— Какво е оплескал?
— Говори се, че е използвал твърде много мускули срещу заподозрян, със заплахи го насилил да признае нещо, което не бил извършил. По-късно бил оправдан с помощта на ДНК и трябвало да бъде освободен. След това спечелил дело за голямо обезщетение от града.
— А неговият заместник?
— Гавин? – Лейк направи пауза. – Добро момче. Кротък. Роден е тук. Баща му някога беше началник на полицията. Завършил е колеж мисля. Масачузетският университет в Бостън. Представил се добре, завършил е криминално право. Всички очакваха от него големи неща. Вместо това се върна тук и започна да работи за полицията като баща си. За забава на града, трябва да призная. Разбира се, хвърлил е око на мястото на Мърдок. – Той направи пауза. Сега готов ли сте да хапнем?
Агентът отново стрелна поглед към черната дъска с менюто.
— Може ли да попитам дали няма по-хубав ресторант в града?
Лейк се разсмя.
— Намираме се в номер едно. Не могат да надскочат обичайното меню на кръчмите в Нова Англия: печена треска, бъргъри, пържени миди. Обаче сега в кухнята има нов човек. Говори се, че е пенсиониран моряк. Може би той ще подобри нещата.
— Ще видим.
Лейк го погледна.
— Малко съм любопитен за вас, господин Пендъргаст. Опитвам се да определя акцента ви. Зная, че е някъде от Юга, но не мога да реша точно откъде.
— Акцентът е от Ню Орлиънс и по-точно от френския квартал.
— Разбирам. Какво ви отведе в Ню Йорк? Естествено, ако нямате нищо против въпроса ми.
Лейк видя по изражението на агента, че има.
— Преди години отидох в Ню Йорк заради едно разследване. От местното представителство на ФВР ме помолиха да остана.
Опитвайки се да излезе от неловкото положение. Лейк продължи:
— Женен ли сте? Имате ли деца?
Веднага щом свърши, видя, че въпросът е вече прекален. Любезното изражение изчезна и мина доста време, преди Пендъргаст да отговори едносрично:
— Не. – Гласът му беше такъв, че би могъл да замрази водата в гарафата пред него.
Лейк прикри неловкостта си с глътка бира.
— Добре, да поговорим за случая. Любопитен съм дали имате някаква теория за това кой е извършителят?
— Нямам теория, която да е нещо повече от просто предположение. – Пендъргаст се огледа, а на лицето му отново се появи любезното изражение.
— Може да бъдете по-полезен, ако ми разкажете за хората в това помещение.
Лейк беше смаян от това искане.
— Искате имената им?
— Имената им, малко биографични данни, странности.
Лейк си поръча втора бира, този път друг вид местно производство. Беше гладен и скоро трябваше да хапне нещо. Затова се наклони към Пендъргаст.
— Има едно ястие, което не могат да объркат. Сурови стриди.
Когато чу това, агентът се оживи.
— Отлична идея. Хайде да си поръчаме две дузини.
Лейк махна на келнерката и поръча. След това се настани по-удобно.
— Да видим. Новата келнерка…
— Няма защо да обсъждаме новата келнерка. Давай те нататък.
— Хъм… – Лейк огледа заведението. Освен бармани и един мъж на бара, бяха зает и само две маси.
— Барманът се казва Джо Дънуди. Дънуди е стара ексмутска фамилия още от времето на колонията. Неговият брат Дана е общински съветник. При това доста хитър адвокат. Човек не бива да го дразни.
— Ако все пак го направи?
— Може да не получиш разрешението за гаража, който искаш да построиш. Или да изпрати санитарните власти да запечатат системата ти за отвеждане на отпадни води. Дребни неща, но много дразнещи.
— Нататък.
Лейк отново се огледа.
— Виждаш ли жената с едрия бюст в ъгъла, която си е поръчала бърбън? Долорес Клейбрук. Градската клюкарка. Ужасна жена, самото въплъщение на schadenfreude[11]. Фамилията и беше една от най-богатите в града. Натрупали са парите си в Глочестър – корабостроене. Една клонка на фамилията се премества тук и влиза в бизнеса с улова на треска. Западат заедно с намаляването на запасите от треска. Тя е последната от тях. Погреба трима съпрузи. Ако й намигнете и я щипнете за задника, може да се разприказва.