— Помощ! – извика Маккул. – Моля, помогнете ми!
Ято косове се вдигна от ивица папур сред пърхането на махащи криле. Нямаше начин да избяга от своя упорит преследвач. Той просто го тикаше все по-дълбоко и по-дълбоко в тресавището.
Водата. Само да успееше да стигне водата. Беше силен плувец, а може би лудият не беше толкова добър.
Той се впусна наляво към средата на тресавището. Сега тревата беше толкова висока, че не можеше да вижда пред себе си. Запрепъва се напред, отмахвайки стръковете остра трева с ръце, почти без да усеща порязванията и драскотините, които му причиняваха. Не спираше да се движи напред, докато слушаше грохота и свистенето, които идваха от преследвача, сега само на няколко метра зад него. Заливът или някои ръкав в тресавището бяха там някъде отпред. Дано по-скоро, за бога, трябва да има начин…
Изведнъж тревата свърши и той изскочи на оголен участък кална плитчина, която се простираше на около петдесетина метра пред него, а след това се виждаше ръкав бързо течаща вода.
Нямаше какво друго да прави и скочи в калта, но затъна до коленете. Извика от страх и с усилие зацапа, запляска и се замята през мръсотията. Обърна се и видя червенокосия ненормалник застанал на края на тревата с щика в ръка, а цялото му лице се бе изкривило в странна ухилена мутра.
— Кой си ти? – изкрещя Маккул.
Мъжът потъна обратно сред високите стръкове трева и изчезна.
Маккул остана за миг в калта, зяпаше за въздух и кашляше, опрял ръце в коленете си. Имаше чувството, че дробовете му ще откажат. Какво да прави сега? Той се огледа. Каналът беше на петнайсетина метра пред него, а калната речна вода изтичаше в океана заедно с отлива. От другата му страна се простираше още от безкрайното тресавище.
Никога нямаше да се върне обратно в този тревен кошмар, не и докато този маниак се криеше някъде из него.
Стоеше там, а сърцето му продължаваше да блъска. Светлината избледняваше, водата продължаваше да се носи напред, а косовете се виеха отгоре, надавайки своите крясъци. Той продължи към канала, разплисквайки калта. Тя стана по-твърда, когато достигна края, където спря. Калта беше студена. Знаеше, че водата ще стане още повече. Обаче нямаше друг избор.
Влезе в нея. Беше много студена. Отблъсна се и се остави да го понесе. Заплува надолу по течението, обременен от подгизналото сако от туид, попилите кал панталони и тежките кожени обувки. Обаче беше опитен плувец и се задържа над водата, загребваше силно и плуваше бързо, а блатата трева се плъзгаше край него. Каналът се стесни, течението стана по-бързо, тревистите брегове от двете страни се приближиха. Насочваше се към океана. Това беше всичко, върху което можеше да се съсредоточи. Слава богу, скоро щеше да види брега, където ще може да излезе и да се върне на безопасно място в странноприемницата.
Когато взе поредния завой на канала, видя как тревната стена се разделя, за да разкрие фигура: червена коса, изкривено ухилено лице, пламтящи жълти очи, проблясващ щик в ръката.
— О, не, боже, не! – извика Маккул, загребвайки трескаво към другия бряг на канала, макар течението да го носеше към насипа, където стоеше мъжът. И продължи да го прави, когато онзи се хвърли като граблива птица върху него, и дори щом почувства удара на студената стомана, проникваща като ледена висулка във вътрешностите му.
8.
Индира Ганеш беше получила малката кост вечерта и работи върху нея цяла нощ и целия следваш ден. Стана десет вечерта, тя беше на работа вече почти цели трийсет часа, но не се чувстваше много изморена. Обичаше да работи нощно време, когато лабораторията и в музея „Пийбоди“ на булевард „Дивинити“ в Кеймбридж беше тиха като храм. В подобна обстановка работата приличаше на медитация или може би дори на молитва. Когато около нея имаше хора, не беше толкова работоспособна.
Тази малка кост беше точно от загадките, които харесваше. Пристигна без никаква съпътстваща информация, дори не беше указано дали е човешка или не. Нямаше представа на кого и за какво му беше този анализ. Знаеше единствено, че Хауърд Крес, ръководител на Отдела по еволюционна биология на човека и неин началник, и беше донесъл костта и доста заговорнически обясни, че ако получи пълен анализ вдругиден сутринта, ще го сметне за голяма лична услуга.
Разполагаше с цялата екипировка и машини, от които имаше нужда, и веднага се залови за работа. Да установи, че костта е дясна дистална фаланга от човешки показалец, беше лесно. Оттам обаче въпросът се усложни и да намери отговор щеше да е трудно. Тя винаги беше изпитвала усещането, че костите, които изследва, й шепнат, нетърпеливи да споделят своята история. Сега имаше историята на тази малка костица или поне онова, което беше успяла да измъкне от нея за трийсет часа.