— Колко ужасно за вас!
На Констънс се стори, че долови съвсем лека нотка на презрителна насмешка в гласа на Пендъргаст.
— Господин Лейк, кажете ми, още ли сте женен?
— Жена ми почина преди няколко години. Сега имам… ами една госпожа, моя приятелка, с която живея.
— И тя беше с вас, когато колекцията е била открадната?
— Да.
— Разкажете ми за вашето вино.
— Откъде да започна? Имах вертикална колекция[4] на „Шато Леовид Пуафер“ от 1955 година насам, както и забележителни сбирки от всички добри години на „Шато Латур“, „Шато Пишон Лонгвил“, „Шато Петрюс“, „Дюфор Вивиен“, „Ласкомб“, „Малеско Сент Екзюпери“, „Шато Палмер“, „Шато Талбо“…
Пендъргаст прекъсна словесния му поток с вдигната ръка.
— Извинете – замълча Лейк с глуповата усмивка. – Забравям се, когато става дума за вино.
— Значи само френско бордо?
— Не. Наскоро започнах да колекционирам и някои прекрасни италиански вина като брунело, амароне и най-вече бароло. Всичко замина.
— Ходихте ли в полицията?
— Началникът на полицията в Ексмут е безполезен. Всъщност е задник. Той е от Бостън и предприе предписаните стъпки, но на мен ми е ясно, че не гледа на станалото сериозно. Мисля, че ако ставаше дума за колекция „Будвайзер светло“, щеше повече да се загрижи. Имам нужда от човек, който ще намери това вино, преди да бъде разпръснато или не дай боже изпито!
Пендъргаст кимна бавно.
— И защо дойдохте при мен?
— Чета книгите за вашата работа. Онези на Смитбак. Мисля, Уилям Смитбак.
Настана пауза, преди Пендъргаст да отговори.
— Страхувам се, че тези книги грубо изкривяват фактите. Във всеки случай, доколкото са верни, сигурно сте разбрали, че насочвам вниманието си към отклоненията у хората, а не към откраднати вина. Съжалявам, че не мога да ви помогна повече.
— Е, надявах се, че ще го направите, след като от тези книги разбрах, че вие самият сте малко нещо познавач. – Лейк се наведе малко на мястото си. – Агент Пендъргаст, аз съм отчаян. С жена ми прекарахме безброй часове в създаването на тази колекция. Всяка бутилка е спомен, всяка е с история, най-вече от моите прекрасни години с нея. В известна стенен се чувствам така, сякаш отново е починала. Ще ви платя много добре.
— Искрено съжалявам, че не мога да ви помота в случая. Проктър ще ви изпрати.
Скулпторът се изправи.
— Е, знаех си, че е малко вероятно. Благодаря, че ме изслушахте. – Разстроеният му поглед малко се проясни. – Единственото, което мога да кажа, е, че благодаря на Бога, че крадците пропуснаха „Шато От-Бракиланж“!
В стаята настъпи тишина.
— „Шато От-Бракиланж“? – попита едва чуто Пендъргаст.
— Да, точно така. Пълна каса от 1904 година. Ценното ми притежание. Беше сложен в единия ъгъл на мазето в оригиналната си дървена каса. Проклетите глупаци просто са го пропуснали.
Проктър отвори вратата на библиотеката и зачака.
— Как сте успели да се сдобиете с каса от 1904? Мислех, че отдавна е изчерпано.
— Не само вие сте си мислили това. Винаги търся колекции, които се продават, особено ако собственикът е починал и наследниците бързат да ги осребрят. С жена ми открихме тази каса в една стара винена колекция в Ню Орлиънс.
Пендъргаст повдигна вежди.
— Ню Орлиънс?
— Стара френска фамилия, изпаднала във финансови затруднения.
Докато Констънс гледаше отстрани, по лицето на Пендъргаст се изписа раздразнение. Или беше яд?
Лейк се обърна към отворената врата в момента, в който Пендъргаст стана от мястото си.
— Сега, на второ четене, смятам да се заема с малкия ви проблем.
— Наистина? – Лейк се обърна и по лицето му се разля усмивка. – Прекрасно! Както вече казах, готов съм да платя какъвто хонорар…
— Хонорарът ми е много прост. Бутилка „Шато От-Бракиланж“.
Лейк се поколеба.
— Аз си мислех повече за парично възнаграждение.
— Бутилката ще бъде моят хонорар.
— Да разбия касата… – гласът му заглъхна и настъпи продължително мълчание. Накрая Лейк се усмихна и кимна.
4
Термин от аукционите за вино – няколко последователни реколти от съответната марка. – Б.пр.