— Това ли е всичко? Всичко, което имате?
— Може да не ви се струва много, но всяка вещ тук има своя история. Например нюбърипортската плоскодънна лодка, на която се възхищавахте преди малко, е била използвана за лов на големи сини китове. Когато наблюдателите забелязвали китове да заобикалят остров Крау, мъжете се втурвали на брега и вкарвали тези лодки във водата. После подгонвали китовете, убивали ги с харпуни и ги извличали обратно на брега, където ги разфасовали. Представете си смелостта, дързостта, която е била нужна: презрял съдбата със стомана от вража кръв димяща!
— С меч, димящ от вража кръв.[15]
Настъпи мълчание.
— Сигурен съм, че е „стомана от вража кръв димяща“ – каза Уорли с напрегнат глас. – На млади години бях артист и по-късно двайсет години директор на стария Ексмутски театър.
Констънс усети нарастващо нетърпение заради този досаден човек и без да му обръща внимание, продължи да разглежда рамкираните снимки на кораби, статии за бури и крушения и легенди за заровени пиратски съкровища. С ъгълчето на очите си забеляза, че Уорли се върна на стола си зад регистрационната книга и се зае с трудоемката задача да адресира на ръка пликове за писма. Тя се надяваше, че това ще му затвори устата поне до края на нейната обиколка на музея.
В този момент внезапно и хрумна мисълта: как би реагирал Пендъргаст в подобно положение? Щеше ли да успее да измъкне нещо от тези опърпани артефакти и стари вестникарски статии? Имаше ли нещо, което тя може би пропуска? Докато оглеждаше наоколо, и светна как той би се възползвал от обстоятелствата. Това осъзнаване я накара да се зачерви от раздразнение, тя погледна към Уорли, който продължаваше да адресира пликове.
— Господин Уорли?
Той вдигна поглед.
— Да?
Без съмнение методът на Пендъргаст съвсем не беше лесен. На нея поне не й се удаваше лесно.
— Като се размислих, реших, че сте прав: със стомана от вража кръв димяща! Такъв е текстът.
Като чу това, лицето му засия.
— Много пъти съм играл Макбет.
— В Ексмутския театър?
— Да, но веднъж и в Бостън, в Театъра на Пазарния площад – салонът беше разпродаден.
— Бостън? – Последва пауза. – Винаги съм си мечтала за сцената, но така и нямах възможност. Човек се чуди как актьорите помнят всички тези текстове.
Сигурно мотивите зад подобно подмазваческо изказване не можеха да останат скрити. Въпреки това доброволецът поддаде.
— Има начини – започна той да обяснява. – Тънкости на занаята. Не е чак толкова трудно.
Да си блюдолизец е крайно унизително, но унижението бе донякъде смекчено от наблюдението й, че скованото и обидено държане на Уорлик бързо изчезна.
— Вероятно познавате всички в града – продължи Констънс с плонжовете.
— Разбира се! Няма нищо по-добро от театъра за сближаването на хората от един град.
— Колко хубаво. Случайно много се интересувам от морски фарове и се питах дали не знаете нещо повече за тукашния?
— Ексмутският фар е един от най-старите в Нова Англия започна Уорлик. – Построен е лично от кралица Ана през 1704 година, защото това бил опасен участък от крайбрежието и били изгубени много кораби.
— Надявах се да открия списък с фаровите пазачи и времето, когато са служили.
— Не мисля, че някой е съставил официален списък.
Сети се за информацията, която й беше съобщил Пендъргаст на закуска.
— Кой е бил пазач около 1880 година?
Настъпи мълчание.
— Защо точно 1880 година?
Беше го притиснала прекалено силно. Наистина не беше лесно.
— Няма някаква определена причина – поклати тя глава и се насили да се засмее.
— Нека помисля. Фамилията Слокъм са пазачи на фара от времето на Гражданската война чак до 1886 година. Това е годината, когато Мийд Слокъм пада по стълбите и си чупи врата. След това фарът е поет от фамилия Макхарди. Джонатан Макхарди. Те го обслужват до времето, когато го автоматизират през 1934 година.
— Значи няма наследници на Мийд Слокъм в града?
— Доколкото знам, не само в нашия град няма наследници на фамилията. Вдовец без деца. Пияница. Един от рисковете на професията. През цялото време сам, откъснат. Особено през зимата. Казват, че през последните си години се бил побъркал. Разправял, че къщата е обсебена.
— Обсебена? Как така?
— През нощта се чувал бебешки плач или нещо подобно.
— Разбирам. – Констънс направи пауза. – Къде бих могла да науча повече за него?
15
У. Шекспир, „Макбет“. София, издателство „Народна култура“ 1974 г., стих 317, пр. В. Петров. – Б.пр.