— Видя ли някой потенциален крадец на вино? – попита Пендъргаст.
— Възрастният господин в карираното сако с розовата папийонка ми изглежда подозрителен.
Пендъргаст намали и небрежно плъзна купето до бордюра.
— Защо спираме?
— Малко сме подранили. Хайде да опитаме един местен деликатес: руло с омар.
Мъжът в карираното сако ги подмина точно когато слизаха, кимна им с усмивка и продължи пътя си.
— Да, определено е подозрителен – измърмори Констънс.
Те тръгнаха по тротоара и скоро завиха по алея, която водеше надолу към брега. Пред тях се показаха грозд рибарски колиби, смесени с магазинчета и ресторанти, и няколко кея, които се простираха в залива пред устието на крайбрежното тресавище. Отвъд полюшващите се блатни треви Констънс виждаше ярката черта на океана. Можеше ли да живее в подобен град? В никакъв случай, но беше интересно място за посещение.
До кея имаше барака за морска храна с ръчно нарисувана табела, на която омар и мида танцуваха пред оркестър от стриди, свирещи на различни инструменти.
— Две рула с омар – поръча Пендъргаст, когато наближиха щанда.
Храната дойде бързо: големи парчета омар в кремав сос, напъхани в разцепени минифранзелки за ход дог, намазани с масло, сложени в картонените чинии.
— Как се яде това? – попита Констънс, докато разглеждаше порцията си.
— Нямам представа.
Двуцветна патрулка бавно влезе в близкия паркинг и завъртя едно кръгче. Колата намали и едрият мъж на волана с капитански звезди на пагоните ги оглежда известно време, пусна многозначителна усмивка, след което отново даде газ.
— Лично началникът на полицията – отбеляза Пендъргаст и хвърли неизяденото руло с омар в близкото кошче за боклук.
— Май нещо го развесели.
— Да, и мисля, че скоро ще открием какво.
Докато се връщаха бавно към главната улица. Констънс видя глоба да се полюшва на предното стъкло. Пендъргаст я извади изпод чистачката.
— Излиза, че съм паркирал, заемайки две места. Колко небрежно от моя страна.
Констънс видя, че Пендъргаст наистина беше спрял колата, застъпвайки двете очертани с бели линии паркоместа.
— Но на улицата няма други паркирали коли?
— Законът си е закон и трябва да се изпълнява.
Пендъргаст прибра глобата в джоба на сакото си и двамата се качиха на колата. Той запали и се върна бавно на главната улица. За миг прекосиха града и излязоха от другия му край, където магазините вече отстъпваха място на скромни, покрити с дървени керемиди къщи. Пътят се заизкачва между тревисти ливади, граничещи с огромни дъбове, преди да излезе на по-висок терен, извисяващ се над Атлантическия океан. Отпред по посока на отвесните крайбрежни скали Констънс видя фара на Ексмут – тяхната цел. Беше боядисан в снежнобяло и завършваше с черен връх, откроявайки се на синия небесен фон. До него се издигаше къщата на пазача, аскетична като картина на Андрю Уайт[6].
Докато наближаваха, Констънс различи скулптури, пръснати в ливадата край ръба на крайбрежните скали. Грубо изсечени гранитни форми с полирани и донякъде заплашителни очертания, които се надигаха от камъка: лица, части от тела, митични морски създания. Внушително място за градина със скулптури.
Пендъргаст спря купето на чакълестата автомобилна алея до къщата. Докато слизаха, от къщата излезе Пърсивал Лейк и закрачи по верандата.
— Добре дошли! Вие наистина пътувате със стил. Ако не се лъжа, това е „Порше Спайдър 550“ от петдесет и пета година, нали? – попита той, докато слизаше по стълбите.
— Всъщност от 1954 – уточни Пендъргаст. – Това е колата на покойната ми жена. Лично аз предпочитам нещо по-комфортно, но моята сътрудничка, госпожица Грийн, настоя за нея.
— Нищо подобно – вметна тя.
— Вашата сътрудничка значи. – На Констънс не й хареса как веждите на мъжа се повдигнаха иронично и развеселено. – Радвам се да ви видя отново – поздрави я той.
Тя доста хладно стисна протегнатата му ръка.
— Хайде да видим местопрестъплението – поиска Пендъргаст.
— Не си губите времето.
— В криминалист разследване съществува обратна зависимост между качеството на уликите и продължителността на времето, през което са очаквали да бъдат проучени.
— Добре. – Лейк ги поведе към къщата. Пресякоха предното антре и една гостна с широк изглед към океана. Старата къща беше безупречно поддържана, проветрива и прохладна, защото океанският бриз полюшваше пердетата. В кухнята привлекателна изрусена жена на трийсетина години, слаба и в добра форма, режеше моркови.