— Боже, какво… – започна Лейк.
Обаче Пендъргаст не му обърна внимание и продължи да издърпва още парчета от стойката, разкривайки напълно централната част от зиданата стена зад нея. Сега, след като извади малко джобно ножче, пъхна острието между два от камъните и започна да драска и реже. Накрая размърда единия от камъните и го извади. Внимателно го сложи на пода и светна с фенерчето в отвора, който беше направил. Констънс е изненада установи, че отзад има свободно пространство.
— Мили боже! – възкликна Лейк и се приближи.
— Върнете се! – рязко изкомандва Пендъргаст.
Извади чифт латексови ръкавици от джоба на сакото си и ги нахлузи. След това свали сакото, просна го на мръсния пол и сложи камъка върху него. Започна да работи по-бързо, но все така внимателно, и извади още един камък, след него втори, подреждайки ги с лицето надолу върху сакото. Констънс изстена. Направеният по поръчка английски костюм вече на нищо не приличаше.
Постепенно започна да се открива плитка ниша. Беше празна, като се изключат веригите, закрепени горе и долу в камъка на задната стена, които завършваха с окови за ръцете и пранги за краката.
Констънс ги оглеждаше с хладна безпристрастност – отдавна беше открила подобни вещи и мазето на Пендъргастовата къща на „Ривърсайд Драйв“. Агентът на ФБР обаче беше станал по-блед от обикновено.
— Направо не мога да повярвам! – измърмори Лейк. – Нямах представа…
— Моля, запазете мълчание – прекъсна го Констънс. Моят попечител… исках да кажа господин Пендъргаст, работи.
Пендъргаст продължи да вади камъни, докато не се разкри цялата ниша. Беше висока около метър и осемдесет, метър широка и също толкова дълбока. Нишата беше също толкова стара, колкото къщата, и очевидно направена, за да побере един човек. Прангите за ръцете и краката бяха заключени, но нямаше скелет в тях. Тя забеляза, че помещението е необяснимо чисто – не се виждаше и прашинка.
Сега Пендъргаст се озова на колене в нишата и започна да проучва всяка малка пукнатина и фуга с лупата. Малките пинсети и друга епруветка бяха в готовност. Констънс го наблюдава как работи в течение на десет минути, преди да насочи вниманието си към пода точно пред нишата, след като вътре намери много малко. Последва друг дълъг период на оглеждане и мушкане. Лейк стоеше отстрани и очевидно му беше трудно да пази мълчание.
— Ха! – неочаквано възкликна Пендъргаст. Той стана, стискайки в пинсетите нещо, което приличаше на малка кост. Стисна лупата с око и известно време беше зает да я разглежда. После отново коленичи, почти лягайки върху камъните, които беше извадил, и се зае да проучва задната им част с лупата и фенерчето.
По едно време вдигна поглед и светлите му очи се втренчиха в Констънс.
— Какво има? – попита тя.
— Край на ваканцията.
— Какво искаш да кажеш?
— Това не е обикновена кражба на вино. Става дума за нещо по-голямо и много по-опасно. Не можеш да останеш тук. Трябва да се върнеш на улица „Ривърсайд Драйв“.
3.
Констънс се вторачи в прашното лице на своя попечител. След малко отговори:
— Твърде опасно ли? За мен? Алойшъс, ти забрави с кого разговаряш.
— Не съм.
— Тогава може би ще обясниш какво имаш предвид.
— Ще обясня. – Той пусна малката костичка в епруветката, запуши я и я протегна към нея.
— Вземи.
Тя взе стъкленицата заедно с лупата.
— Това е крайната фаланга на човешки показалец. Ще видиш, че връхчето на костта е отсечено, издраскано и счупено. Това е извършено перимортем – в момента на смъртта.
— Да, видях. – Тя му върна епруветката и лупата.
— Сега нека погледнем дяланите камъни. – Той ги освети с фенерчето. – Подредих ги върху сакото така, както си бяха в зидарията с вътрешността към нас. Обърни внимание на дълбоките жлебове, драскотини и тези пръски от някакво тъмно вещество. – Тя гледаше, докато той използваше лъча на фенерчето вместо показалка. – Какво ти казват?
Констънс беше предвидила въпроса.
— Че преди много години някой е бил окован и жив зазидан в тази ниша и се е опитал да издълбае път навън.
По лицето на Пендъргаст плъзна тъжна усмивка.
— Отлично.
— Това с ужасно – намеси се Лейк, очевидно потресен. – Ужасно. Нямах представа… Обаче… откъде знаехте, че тук има ниша?
— Крадците не са взели касата с „Бракиланж“. Това беше първата ми улика. Всеки, който си направи труда да задигне цяла изба с вино, ще знае за подобна легендарна реколта. И няма да се окаже толкова непохватен, че да счупи тази магнум бутилка „Шато Латур“ от 1961 – Пендъргаст посочи неразборията на пода, – която струва поне петнайсет хиляди долара. Затова още от самото начало знаех, че макар да си имаме работа с крадци, те с голяма вероятност не са били крадци на вино. Не, влезли са тук, за да вземат нещо много по-ценно – поне за тях. Това естествено ме накара да погледна зад стойките за вино, където видях следи от скорошни действия. А това от своя страна ме отведе до нишата.